Моят мъж напълно ме подкрепя. Той има невероятно чувство за хумор и много често ме майтапи.Така се чувствам по-спокойна. Разбира се говорим и сериозно.Не мога да си предсавя какво щеше да бъде ако не ме подкрепя.
На майка ми казах съвсем скоро, като се има в предвид, че опитваме от 2 години. Тя го прие спокойно, разказа ми няколко случая(естествено с щастлив край) с наши роднини и познати, които са имали такива проблеми. Разсърди ми се само за това, че не съм й казала по-рано.
На свекърва ми нямам и намерение да казвам - колкото по-малко говоря с нея, толкова по-добре. Тя е жена каточели създадена да ме дразни. Но и тя ме улеснява до някъде, защото е саможива - разведена е от 16 години, живее сама, издържа се от една заплата от 70 лв. (която на нея й стига!), на децата си не мисли и да даде някой лев (на нея никой не й бил помагал на времето). Собствените й синове често не могат да я понасят, какво остава за мен. Между другото много обича децата! и от сега си прави планове, че тя щяла да го гледа (НАШЕТО ДЕТЕ !!!) поне до като тръгне на училище - как ли пък не !!!
За мен важното е , че ние двамата се разбираме идеално ! Няма нищо по-хубаво от това. Околните да мислят и правят каквото си искат - то си е техен проблем.
Това е моята история.