Знаете ли, първия път като го видях въобще не можех да го гушна. Гледах го като петел бобово зърно и не знаех как да реагирам. Толко се бяхме напатили, че си виках - само да си има всичко! Освен това търсех някакви особени белези, за да не ни го сменят после, да мога да си го позная /това пак от слушане на хиляди истории/. Осмелих се само да му барна крачето през пелените - сигурно акушерката ме е помислила за пълен темерут. Мълчах като пън, ви казвам, дори неможех да се зарадвам. Просто бях се вцепенил. Само и викам на акушерката - ето памперсите и седях и тъпеех. Всичко това го осъзнавам едва сега, след постинга на V.
Пиша ви ги тия работи за да не се учудвате и да не си мислите, че това, че мъжете ви не реагират както очаквате означава че не го искат /бебето/ или че не им харесва или нещо такова. Вие си го носите 9 месеца и някак си свиквате с него, а и инстинкта ви е друг, а за нас това е нещо като извънземно животно първоначално. И други приятели са ми казвали и при мене беше така - поне 1-2 месеца него чувстваш като твое, все едно ти е на гости. Хем го обичаш хем не виждаш в него парче от себе си. Абе кво ви разправям толкова, ще ви разправят мъжете ви като им ги родите аре стига, останалото ще го видите от собствен опит!

Кофти, кофти ама гот!