Ами аз вече се оплаках с две думи!
Положението става нетърпимо.
Мама непрекъснато ме пита за това. И непрекъснато ми дава ЗОР, все едно аз не искам. Съветва ме, ако имам проблем да ида на лекар, но никога не споменава, че проблем може да има сина й примерно.
Тя никак не ме долюбва да ти кажа откровено. Трови ми живота вече близо 8 години.
Тактиката ми, когато се виждаме на 2-3 години веднъж е да я игнорирам, все едно е празно пространство. Тя си го е заслужила това отношение.
Сърди се, обидно й било и страдала!
Ами аз????
Как ли се чувствам аз, когато тя ме тормози?
Но всичкото го прави тихомълком. Не пред свидетели, хитрушата му с хитруша!
Майка ми и тя ме натиска. Щяла съм да се пенсионирам след някоя година, а още нямам дете.
В общи линии май само баща ми си трае и не ме съсипва с тъпи недомлъвки и предложения. Според него съм достатъчно зряла, за да знам какво, как и кога да го направя.
Та това, мили ми хора е моята одисея.
Ваш ред е

Съдбата води желаещия, нежелаещия влачи!