Преведи статията, ако може по-бързо и прочети тази:


Партията на Софиянски – по-добре никога, отколкото късно. Гледна точка на Георги Стойчев

Партията на Стефан Софиянски, подобно на независимата президентска кандидатура на Петър Стоянов, представлява пореден опит за повторение на успеха на Симеон Сакскобургготски от парламентарните избори през юни. В историята обаче нещата веднъж се повтарят като трагедия, а втори път като фарс. Изборната загуба на Стоянов беше трагедията. За партията на Софиянски остава фарсът. Симеон, Стоянов и Софиянски по същество се опитаха да направят едно и също нещо – да капитализират личната си популярност под знамето на реформите, но за сметка на партията на реформите. Всеки един от тях в една или друга степен се опита или да се разграничи от СДС, или да бъде алтернатива на СДС, или направо да подмени СДС. Тези опити се родиха в атмосферата на публична дискредитация на синьото управление и сами допринесоха за тази дискредитация.
Симеон успя в най-голяма степен, не защото превъзхождаше останалите двама, а защото беше първи сред тях. Неговият успех през юни стана възможен заради “пиянството на един народ”, който повярва, че може да има реформи без лишения. Управлението на Симеон обаче донесе по-скоро лишения без реформи. На този фон народният махмурлук след стотния ден обрече на провал всички политически имитатори на бившия цар като осигури изборната победа на тяхното политическо отрицание, което в случая се оказа един бивш комунист. Така Стоянов и Софиянски се хванаха в капана на времето, което се оказа по-бързо от тях.
Политическите процеси в България се оказаха толкова динамични, че това, което беше вярно преди 5 месеца и все още изгреждаше вярно преди 5 дни, вече е напълно погрешно. Ако Софиянски беше направил своята партия преди парламентарните избори през юни, той можеше да изживее триумфът на Симеон. Ако беше направил тази партия преди президентските избори през ноември, той може би щеше да изживее драмата на Стоянов. Сега обаче партията на Софиянски най-вероятно ще се окаже участник в исторически фарс.
Софиянски пропусна времето, когато можеше да капитализира неуспехите на синьото управление чрез лансирането на нова дясна алтернатива. След първите сто дни на Симеон и особено след първите сто минути на Първанов страната навлезе в нов политически цикъл, когато вече се печели за сметка на новото време, а не за сметка на синьото управление. В този смисъл партията на Софиянски се оказа прекалено закъсняла, защото тя се появи като алтернатива на опозицията в момент, когато страната се нуждае от алтернатива на властта.
Подобно на Стоянов и дори в много по-голяма степен от него Софиянски изпадна в позицията да бъде свой сред чужди и чужд сред свои. С тази позиция той се опита да изиграе ролята на мост между синьото управление и новото време, но в крайна сметка се оказа символ на пропастта между тях. На президентските избори Стоянов падна именно в тази пропаст и накрая може да се окаже, че Софиянски вече го чакал в нея.
Резултатите от президентските избори показаха, че ресурсът да се прави десен политически капитал чрез дистанцирането от или чрез компрометирането на СДС на практика е свършил. В този смисъл следващият успешен политически ход в българското дясно политическо пространство вече не може да бъде свързан с по-нататъшното компрометиране на синьото управление, а ще бъде свързан по-скоро с неговото реабилитиране.
След стоте дни на Симеон и след стоте минути на Първанов всяко по-нататъшно компрометиране на синьото управление или дистанциране от него по същество ще представлява компрометиране на цялото дясно политическо пространство и на свързаната с него идея за реформи. В подобна ситуация партията на Софиянски може да се окаже не само закъсняла, но и излишна. Тази партия се появи в момент, когато тя не може да бъде истинска алтернатива нито на опозицията, нито на властта, като същевременно не може да изиграе ролята на мост между тях. В такъв случая за тази партия важи принципът: “По-добре никога, отколкото късно”.