на светият отец св Максим Изповедник:
"...........................


10. Бра­тът ка­зал: “Как­ва е та­зи цел, из­тъл­ку­вай ми, мо­ля ти се, от­че!”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “Ако ис­каш да поз­на­еш целта на Гос­по­да, то слу­шай вни­ма­тел­но. На­ши­ят Гос­под Иисус Хрис­тос, би­дей­ки по ес­тес­т­во Бог и ста­нал Чо­век по бла­го­во­ле­ни­е­то на Сво­е­то чо­ве­ко­лю­бие, ро­дил се от Де­ва, е бил спо­ред бо­жес­т­ве­ния Апос­тол под за­ко­на, за да уни­що­жи древ­на­та Ада­мо­ва клет­ва, след ка­то из­пъл­ни за­по­ве­ди­те ка­то Чо­век. Зна­ей­ки, че це­ли­ят за­кон и про­ро­ци­те се кре­пят на две за­по­ве­ди: въз­лю­би Гос­по­да Бо­га тво­е­го от цялото си сър­це и ближ­ния, ка­то са­мия се­бе си, Той ре­шил от на­ча­ло­то до край да дейс­т­ва та­ка, че в съ­вър­шен­с­т­во, но по чо­веш­ки, да из­пъл­ни те­зи за­по­ве­ди. Но пре­лъс­ти­ли­ят в на­ча­ло­то чо­ве­ка и при­те­жа­ва­щи­ят чрез то­ва власт­та на смърт­та дя­вол, виж­дай­ки как по вре­ме на кръ­ще­ни­е­то е сви­де­тел­с­т­вал за Не­го Отец, и как Той при­ел от не­бе­то, ка­то чо­век, при­съ­щия Му Све­ти Дух и оти­шъл пос­ле в пус­ти­ня­та, за да бъ­де из­ку­сен от дя­во­ла ­ пов­диг­нал бран сре­щу Не­го, ня­ма ли да ус­пее да Го на­ка­ра, що­то и Той да въз­лю­би бла­га­та на све­та пред лю­бов­та към Бо­га. Има три не­ща, око­ло ко­и­то се вър­тят всич­ки чо­веш­ки же­ла­ния; те са след­ни­те: хра­на­та, па­ри­те и сла­ва­та. Чрез тях той пос­то­ян­но хвър­ля хо­ра­та в без­д­на­та на поги­бел­та, чрез те­зи три се опит­вал да из­ма­ми и Гос­по­да. Но Гос­под, по­каз­вай­ки се по-ви­со­ко от всич­ко то­ва, стро­го му за­по­вя­дал: “Мах­ни се от Ме­не, сатана!”

11. Тък­мо то­ва е приз­нак за лю­бов към Бо­га (т. е. да сто­иш по-ви­со­ко от те­зи три неща). Са­та­на­та, ка­то не мо­гъл да скло­ни Гос­по­да Иису­са Хрис­та да на­ру­ши лю­бов­та Си към Бо­га за­ра­ди то­ва, ко­е­то обе­ща­вал, по вся­какъв начин се ста­ра­ел да Го до­ве­де до на­ру­ша­ва­не на заповед­та за лю­бов­та към ближ­ния, дейс­т­вай­ки чрез без­за­кон­ни­те иудеи. По­ра­ди то­ва, ко­га­то Гос­под е учил за пъ­ти­ща­та на жи­во­та и с де­ло по­каз­вал об­ра­зец на не­бе­сен жи­вот, въз­вестявал въз­к­ре­се­ние от мър­т­ви­те и обе­ща­вал на вяр­ва­щи­те ве­чен жи­вот и не­бес­но цар­с­т­во. И за пот­вър­ж­де­ние на ис­тин­ност­та на Сво­и­те сло­ва вършел божес­т­ве­ни зна­ме­ния, при­зо­ва­вай­ки на­ро­да към вя­ра, а дя­во­лът под­буж­дал без­за­кон­ни­те фа­ри­сеи и книж­ни­ци към раз­ни кле­ве­ти про­тив Не­го, та да не из­тър­пи, как­то те се на­дя­ва­ли, из­ку­ше­ни­я­та, и да се нас­т­рои спря­мо кле­вет­ни­ци­те с не­на­вист, а той, ­ кро­е­щи­ят коз­ни ­ да дос­тиг­не по то­зи на­чин сво­я­та цел, со­чей­ки Го ка­то на­ру­ши­тел на за­по­вед­та за любов­та към ближ­ния.

12. Но Гос­под, ка­то Бог, зна­ей­ки не­го­ви­те кро­е­жи, не въз­п­ри­е­мал не­на­вист­та сре­щу въз­буж­да­ни­те фа­ри­сеи (за­що­то как е въз­мож­но то­ва за Бла­гия по ес­тес­т­во?), а нап­ро­тив, чрез лю­бов­та Си към тях по­ра­зя­вал са­мия не­го, тех­ния под­бу­ди­тел. Тъй ка­то те, под­х­върлени на вра­жес­ко под­буж­да­не, са мог­ли и да не Го при­е­мат, и ако са Го при­е­ли, то е за­то­ва, за­що­то сво­бод­но, по нев­ни­ма­ние и без­г­риж­ност са скла­ня­ли към вну­ше­ни­е­то на под­бу­дителя. Гос­под ги е вра­зу­мя­вал, изоб­ли­ча­вал, уко­ря­вал, оп­лак­вал и в съ­що­то вре­ме не прес­та­вал по вся­какъв начин да ги об­ла­го­де­тел­с­т­ва, злос­ло­вен ­ бла­го­душ­но по­на­сял, стра­дай­ки ­ тър­пял и показ­вал по от­но­ше­ние на тях вся­как­ви де­ла на лю­бов­та.

С та­ко­ва чо­ве­ко­лю­бие спря­мо въз­буж­да­ни­те про­тив Не­го Той по­ра­зя­вал въз­бу­ди­те­ли­те им. Див­на вой­на: вмес­то не­на­вист Той по­каз­вал лю­бов и с бла­гост по­беж­да­вал ба­ща­та на зло­ба­та. Пре­тър­пял от тях тол­ко­ва зли­ни, по-пра­во да се ка­же, за­ра­ди тях, по чо­веш­ки се под­ви­за­вал до смърт спо­ред за­по­вед­та на лю­бов­та и удър­жал съ­вър­ше­на по­бе­да над дя­во­ла, Той при­ел най-сет­не за­ра­ди нас ве­не­ца на въз­к­ре­се­ни­е­то. По то­зи на­чин но­ви­ят Адам обновил вет­хия ­ ето как­во зна­чи сло­во­то, из­ре­че­но от бо­жес­т­ве­ния Апос­тол: По­не­же вие тряб­ва да има­те съ­щи­те мис­ли, как­ви­то е имал Иисус Хрис­тос (Фил. 2:5).

13. Та­ка­ва е би­ла цел­та на Гос­по­да, да бъ­де пос­лу­шен на От­ца до­ри до смърт, ка­то чо­век, за­ра­ди нас, съб­лю­да­вай­ки за­по­вед­та на лю­бов­та, и да по­ра­зя­ва дя­во­ла, стра­дай­ки от него чрез книж­ни­ци­те и фа­ри­се­и­те.

Та­ка сво­бод­но, ка­то че ли поз­во­ля­вай­ки по­бе­да над Се­бе Си, е по­бе­дил Той очак­ва­щия да Го по­бе­ди враг и из­т­ръг­нал све­та от не­го­ва­та ти­ра­ния. Та­ка Хрис­тос, ако и да бе разпнат по не­мощ (2 Кор. 13:4), но с та­зи не­мощ е по­ра­зил оно­го­ва, у ко­го­то е власт­та на смърт­та, си­реч дя­во­ла (Евр. 2:14). Та­ка и апос­тол Па­вел е бил не­мо­щен сам в се­бе си и се хва­лил с не­мо­щи­те си, за да се все­ли в не­го си­ла­та Хрис­то­ва (2 Кор. 12:9).

14. Изу­чил на­чи­на на та­зи по­бе­да, св. Па­вел каз­вал, пи­шей­ки на ефе­ся­ни: защо­то на­ша­та бор­ба не е про­тив кръв и плът, а про­тив на­чал­с­т­ва­та, про­тив влас­ти­те, про­тив све­то­уп­рав­ни­ци­те на тъм­ни­на­та от тоя век (Еф. 6:12), и на те­зи, ко­и­то во­дят бор­ба с не­ви­ди­ми­те вра­го­ве, е за­по­вя­дал да взе­мат бро­ня­та на прав­да­та, шле­ма на упо­ва­ни­е­то, щи­та на вя­ра­та и ду­хов­ния меч, с кой­то ще мо­же­те уга­си всич­ки на­же­же­ни стре­ли на лу­ка­вия (Еф. 6:16). На де­ло по­каз­вай­ки и на­чи­на на та­зи вой­на, той каз­вал: Про­чее, аз ти­чам не ка­то след не­що не­из­вес­т­но, уд­рям не ка­то да бия въз­дух; но из­ну­ря­вам и по­роб­вам тя­ло­то си, да не би, ка­то про­по­вяд­вам на дру­ги­те, сам не­го­ден да ста­на (1 Кор. 9:26, 27). Съ­що та­ка: До­ри до тоя час и гла­ду­ва­ме, и жа­ду­ва­ме, и хо­дим го­ли, и ни би­ят по лице (1 Кор. 4:11) и още в труд и мъ­ка, чес­то в бде­ние, в глад и жаж­да, чес­то в пост, на студ и в го­ло­та (2 Кор. 11:27).

15. Съ­ща­та вой­на е во­дил той и с де­мо­ни­те, ко­и­то въз­буж­да­ли плът­с­ки­те по­хо­ти, прогон­вай­ки ги с из­не­мо­щя­ва­нe на тя­ло­то си. Ка­то ни по­каз­ва на де­ло как се по­беж­да­ват те­зи де­мо­ни, ко­и­то ни на­па­дат чрез не­на­вист, и по­ра­ди то­ва въз­буж­дат не­ра­ди­вите про­тив благочес­ти­ви­те, та, ка­то бъ­дат из­ку­ша­ва­ни, да ги въз­не­на­ви­дят и по то­зи на­чин да престъ­пят запо­вед­та на лю­бов­та, ­ каз­вал: Злос­ло­ве­ни ­ бла­гос­ла­вя­ме; го­не­ни ­ тър­пим; ху­ле­ни ­ мо­лим се. Ста­нах­ме ка­то из­мет на све­та, из­мет за всич­ки до­се­га (1 Кор. 4:12, 13). Де­мо­ни­те внушава­ли да злос­ло­вят, уко­ря­ват и го­нят Апос­то­ла, за да въз­бу­дят у не­го не­на­вист към уко­ряващия, злос­ло­ве­щия и го­не­щия го, имай­ки за цел да го до­ве­дат до прес­тъп­ва­не на за­по­вед­та за лю­бов­та. Апос­то­лът, ка­то зна­ел тех­ния уми­съл, бла­гос­ла­вял уко­ря­ва­щи­те го, тър­пял гонещи­те го, умо­ля­вал ху­ле­щи­те да се от­с­т­ра­нят от въз­буж­да­щи­те ги към то­ва де­мо­ни и да се съ­че­та­ят с бла­гия Бог. По то­зи на­чин той ви­на­ги по­ра­зя­вал във вой­на­та де­мо­ни­те, ко­и­то вну­ша­ва­ли зло, ка­то с доб­ро по­беж­да­вал зло­то, по под­ра­жа­ние на Спа­си­те­ля. По то­зи на­чин той и ос­та­на­ли­те апос­то­ли от­къс­на­ли це­лия свят от де­мо­ни­те и го вър­на­ли към Бо­га, поразя­вай­ки със сво­е­то по­ра­же­ние те­зи, ко­и­то мис­ле­ли, че са удър­жа­ли по­бе­да. И тъй, бра­те, ако ти имаш съ­ща­та цел, то ще мо­жеш и ти да оби­чаш не­на­виж­да­щи­те; за­що­то ина­че то­ва е невъз­мож­но.”

16. Бра­тът ка­зал: “На­ис­ти­на, от­че, та­ка е. И за­то­ва имен­но Гос­под, по­ру­га­ван, бит по ли­це­то и под­х­вър­ляй­ки се на дру­ги стра­да­ния от иуде­и­те, по­на­сял всич­ко, ко­е­то те вър­ши­ли по­ра­ди нез­на­ние и съб­лазън, и съ­жа­ля­вай­ки ги, е ка­зал и на кръс­та: От­че! прос­ти им, по­не­же не зна­ят, що пра­вят (Лук. 23:34). Тър­жес­т­ву­вай­ки над лу­кав­с­т­во­то и из­ма­ма­та на дяво­ла, с по­бе­да­та на кръс­та, да­же до смърт­та Си Той из­дър­жал под­ви­га на лю­бов­та, как­то ти ка­за. Той ни е по­да­рил та­зи по­бе­да над де­мо­ни­те. След ка­то раз­ру­шил власт­та на смърт­та, е по­да­рил на це­лия свят въз­к­ре­се­ни­е­то за жи­вот, но по­мо­ли се за ме­не, от­че, за да мо­га съвър­ше­но да поз­ная цел­та на Гос­по­да и на не­го­ви­те апос­то­ли, та след то­ва да бо­дър­с­т­вам през вре­ме на из­ку­ше­ни­я­та и да раз­би­рам за­мис­ли­те на дявола.”

17. Ста­ре­цът му от­го­во­рил: “Ако пос­то­ян­но дър­жиш в ми­съл­та си ка­за­но­то, то ще мо­жеш да раз­би­раш за­мис­ли­те на лу­ка­вия, но ко­га­то раз­бе­реш, че как­то ти би­ваш из­ку­ша­ван, та­ка и брат ти се из­ку­ша­ва, то про­ща­вай на из­ку­се­ния брат, а се про­ти­во­пос­та­вяй на дя­во­ла. Той ис­ка да те въ­ве­де в не­на­вист към из­ма­ме­ния брат, а ти не се под­да­вай на не­го­ви­те козни. Съ­що­то то­ва ни вну­ша­ва и ап. Иаков, бра­тът Бо­жий, ка­то пи­ше в пос­ла­ни­е­то си: опълче­те се про­тив дя­во­ла, и той ще по­бег­не от вас (Иак. 4:7). И тъй, ако пом­ниш из­ло­же­но­то по-го­ре, то ще мо­жеш да поз­на­еш цел­та на Гос­по­да и Не­го­ви­те апос­то­ли ­ да оби­чаш хората, със­т­ра­да­вай­ки им, ко­га­то пос­тъп­ват неп­ра­вил­но, а на лу­ка­ви­те де­мо­ни ви­на­ги да противо­бор­с­т­ваш пос­ред­с­т­вом лю­бов­та. Ако ние с те­бе бъ­дем без­г­риж­ни, раз­пус­на­ти и не­ра­ди­ви, ако пре­да­дем по­мис­ли­те си на плът­с­ки­те удо­вол­с­т­вия, то ня­ма да во­дим вой­на про­тив демони­те, а про­тив бра­тя­та и се­бе си, ка­то угаж­да­ме на де­мо­ни­те и во­ю­ва­ме под тях­но въз­дейс­т­вие с хората.”

18. Бра­тът ка­зал: “Та­ка е, от­че. Де­мо­ни­те ви­на­ги взе­мат по­вод от мо­е­то ду­хов­но не­ра­де­ние, за да въс­та­нат про­тив ме­не. Ка­жи ми, от­че, как тряб­ва да при­до­бия бо­дърства­не?

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “Съ­вър­ше­на­та без­г­риж­ност за зем­но­то и пос­то­ян­но­то по­у­че­ние в божес­т­ве­но­то Пи­са­ние до­веж­да ду­ша­та до страх Бо­жий, а той до­веж­да до бо­дър­с­т­ва­не. Тога­ва ду­ша­та за­поч­ва да виж­да как де­мо­ни­те во­ю­ват про­тив нея пос­ред­с­т­вом по­мис­ли­те и да ги от­б­лъс­к­ва. За­то­ва го­во­ри и Да­вид: око­то ми из­г­лед­ва­ше неп­ри­я­те­ли­те ми (Пс. 53:9). Под­буж­дай­ки към та­ко­ва про­ти­во­бор­с­т­во сре­щу де­мо­ни­те, ап. Пе­тър е ка­зал: Бъ­де­те трезве­ни, бъ­де­те бод­ри, за­що­то ва­ши­ят про­тив­ник ­ дя­во­лът, ка­то ри­кащ лъв оби­ка­ля и тър­си ко­го да глът­не: про­ти­вос­той­те му с твър­да вя­ра (1 Петр. 5:8, 9). И Гос­под е ка­зал: Бъ­де­те буд­ни и се мо­ле­те, за да не пад­не­те в из­ку­ше­ние (Мат. 26:41), съ­що и Ек­ли­си­аст съ­вет­ва: Ако гне­вът на на­чал­ни­ка из­бух­не вър­ху те­бе, не на­пущай мяс­то­то си (Екл. 10:4). Умът тряб­ва да е със­ре­до­то­чен в доб­ро­де­тел­та, в зна­ни­е­то и стра­ха Бо­жий. Чуд­ни­ят апос­тол, под­ви­за­вал се та­ка трез­во и мъ­жес­т­ве­но, пи­ше: За­що­то, ако и да хо­дим в плът, не плът­с­ки воюва­ме. Оръ­жи­я­та на на­ше­то во­ю­ва­не не са плът­с­ки, но с по­мощ­та Бо­жия са сил­ни да раз­ру­ша­ват твър­ди­ни: с тях ние уни­що­жа­ва­ме за­мис­ли, и вся­ко пре­въз­на­ся­не, що въс­та­ва сре­щу поз­на­ни­е­то Бо­жие, и пле­ня­ва­ме все­ки ра­зум, за да бъ­де по­ко­рен на Хрис­та, и го­то­ви сме да на­ка­жем вся­ка не­пос­луш­ност, ко­га­то ва­ше­то пос­лу­ша­ние ста­не пъл­но (2 Кор. 10:3­6). Та­ка, ако и ти под­ра­жа­ваш на све­ти­и­те и с мно­го труд се ос­во­бо­диш от всич­ко заради Бо­га, ще ста­неш трез­вен.”

19. Бра­тът ка­зал: “Как­во тряб­ва да пра­вя, от­че, за да дос­тиг­на то­ва неп­рес­тан­но пребива­ва­не с Бо­га?”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “За ума е не­въз­мож­но да бъ­де пос­то­ян­но с Бо­га, ако той не придо­бие след­ни­те три доб­ро­де­те­ли: лю­бов, въз­дър­жа­ние и мо­лит­ва. Лю­бов­та ук­ро­тя­ва гне­ва, въз­дър­жа­ни­е­то из­су­ша­ва по­хот­та, а мо­лит­ва­та, от­къс­вай­ки ума от всич­ки по­мис­ли, го предста­вя сам пред Са­мия Бог. Те­зи три доб­ро­де­те­ли обе­ди­ня­ват в се­бе си ця­ла­та прав­да и без тях умът не мо­же да пре­бивава с Бо­га.”

20. Бра­тът ка­зал: “На­у­чи ме, от­че, как лю­бов­та ук­ро­тя­ва гне­ва.”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “Де­ло­то на лю­бов­та е да оби­чаш ближ­ния и да му пра­виш доб­ро, да бъ­деш дъл­го­тър­пе­лив спря­мо не­го и да по­на­сяш всич­ко, при­чи­ня­ва­но от не­го, как­то беше ве­че спо­ме­на­то. Имай­ки та­ки­ва свойс­т­ва, лю­бов­та ес­тес­т­вено ук­ро­тя­ва гне­ва у то­зи, който я при­те­жа­ва.”

Бра­тът ка­зал: “Не са мал­ки ней­ни­те де­ла, но бла­жен е то­зи, кой­то е мо­гъл да я придобие. Аз съм на­ис­ти­на да­леч от нея, но мо­ля ти се, от­че, обяс­ни ми как­во зна­чи да тър­пиш.”

21. Ста­ре­цът от­го­во­рил: “Да бъ­деш твърд ду­хом в не­щас­ти­я­та, да по­на­сяш вся­ко зло и да ча­каш края на из­ку­ше­ни­е­то, без да поз­во­ля­ваш на гне­ва да се вмък­ва или да ка­жеш неразум­на ду­ма, или да за­по­доз­реш не­що, или да по­мис­лиш не­що не­по­до­ба­ва­що на бла­го­чес­тив чо­век, как­то е пи­са­но: Тър­пе­ли­ви­ят до вре­ме ще се удър­жи и пос­ле се въз­наг­раж­да­ва с весе­лие. До вре­ме той ще скрие ду­ми­те си и ус­та­та на вер­ни­те ще раз­ка­жат за не­го­во­то бла­го­ра­зу­мие (Сир. 1:23, 24).

22. Та­ки­ва са свойс­т­ва­та на дъл­го­тър­пе­ни­е­то ­ не са­мо то­ва, но и да счи­таш са­мия се­бе си за при­чи­на на из­ку­ше­ни­е­то е свойс­т­ве­но са­мо на дъл­го­тър­пе­ни­е­то. А мо­же би и на­ис­ти­на да е та­ка (т. е. при­чи­на­та да е в нас), за­що­то мно­го от случ­ва­що­то се с нас ста­ва имен­но за да ни на­у­чи или за да очис­ти ми­на­ли гре­хо­ве, или за да поп­ра­ви се­гаш­но­то ни не­ра­де­ние, или за да пре­дот­в­рати бъ­де­щи па­де­ния. То­зи, кой­то мис­ли, че из­ку­ше­ни­е­то го е ов­ла­дя­ло за нещо от по­со­че­но­то, ня­ма да се гне­ви, би­дей­ки бит ­ осо­бе­но ко­га­то съз­на­ва при то­ва грехо­ве­те си. Ня­ма да об­ви­ня­ва то­зи, чрез ко­го­то е дош­ло из­ку­ше­ни­е­то: чрез не­го или чрез друг, той вся­чес­ки е бил длъ­жен да из­пие ча­ша­та на Бо­жес­т­ве­на­та при­съ­да, но ще обър­не ума си към Бо­га, об­ви­ня­вай­ки са­мо се­бе си, и охот­но ще при­е­ма по­у­ка­та, как­то е пос­тъ­пил Да­вид спря­мо Се­мей и Иов спря­мо же­на си. А не­ра­зум­ни­ят чес­то мо­ли Бо­га за ми­лост, но ко­га­то ид­ва ми­лост­та, не я при­е­ма, за­що­то не е дош­ла та­ка, как­то му се е ис­ка­ло, а как­то е от­съ­дил за це­ле­съ­об­раз­но Ле­ка­рят на ду­ши­те. За­то­ва ма­ло­ду­шес­т­ва, сму­ща­ва се ­ и ту се гне­ви на хо­ра­та, ту из­риг­ва ху­ла сре­щу Бо­га. По то­зи на­чин той про­я­вя­ва неб­ла­го­дар­ност и не полу­ча­ва ле­кар­с­т­во от вра­зу­ми­тел­ния же­зъл.”

23. Бра­тът ка­зал: “Доб­ре из­тъл­ку­ва всич­ко, от­че! Но, мо­ля те, ка­жи ми и за то­ва, как въз­дър­жа­ни­е­то из­су­ша­ва по­хот­та.”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “Въз­дър­жа­ни­е­то учи да се ог­ра­ни­ча­ва­ме от всич­ко, ко­е­то не задо­во­ля­ва ня­как­ва край­на не­об­хо­ди­мост, а са­мо дос­та­вя удо­вол­с­т­вие. То не поз­во­ля­ва да се до­кос­ва­ме до ни­що, ос­вен до не­об­хо­ди­мо­то за жи­во­та, не поз­во­ля­ва да ти­ча­ме след приятно­то, а за­повядва да тър­сим са­мо по­лез­но­то и оп­ре­де­ля хра­на­та и пи­ти­е­то спо­ред нуж­да­та, ка­то не до­пус­ка да се нат­руп­ват в тя­ло­то из­ли­шъ­ци, а са­мо под­дър­жа жи­во­та в тя­ло­то, пазей­ки го ос­во­бо­де­но от же­ла­ни­я­та на по­хот­та. Ето как въз­дър­жа­ни­е­то из­су­ша­ва по­хот­та. И об­рат­но, удо­вол­с­т­ви­я­та, изо­би­ли­е­то на хра­на и пи­тие раз­пал­ват тя­ло­то и пре­диз­вик­ват силни по­ри­ви към срам­на по­хот, вла­чей­ки чо­ве­ка ка­то жи­вот­но към без­за­кон­но съв­куп­ле­ние. То­га­ва очи­те ста­ват безсрам­ни, ръ­це­те ­ не­о­буз­да­ни, ези­кът го­во­ри са­мо то­ва, ко­е­то лас­кае слу­ха, а уши­те охот­но слу­шат са­мо су­ет­но­то. То­га­ва умът не­хае за Бо­га и ду­ша­та не са­мо мис­ле­но блуд­с­т­ва, но ув­ли­ча и тя­ло­то към срамното де­я­ние.”

24. Бра­тът ка­зал: “На­ис­ти­на, та­ка е, от­че, но мо­ля те да ме на­у­чиш и на мо­лит­ва­та, която ос­во­бож­да­ва ума от вся­как­ви по­мис­ли.”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “На­ши­те по­мис­ли са мис­ли за пред­метите, от ко­и­то ед­ни­те са чув­с­т­ве­ни, а дру­ги­те ­ ум­с­т­ве­ни. Би­дей­ки за­ет с тях, умът но­си и се за­ни­ма­ва с мис­ли за тях. Но бла­го­дат­та на мо­лит­ва­та съ­че­та­ва ума с Бо­га, и го ос­во­бож­да­ва от всич­ки по­мис­ли. То­га­ва умът, очис­тен, бе­сед­вай­ки с Бо­га, ста­ва бо­го­ви­ден. Ста­нал та­къв, той про­си от Бо­га божес­т­ве­но­то и ни­ко­га не гре­ши в сво­е­то про­ше­ние. За­то­ва имен­но Апос­то­лът за­по­вяд­ва: Неп­рес­тан­но се мо­ле­те (1 Сол. 5:17). На­соч­вай­ки по-чес­то ума си към Бо­га, ние по-лес­но бих­ме от­х­вър­ли­ли пристрас­ти­е­то си към ма­те­ри­ал­но­то.”

25. Бра­тът ка­зал: “Но как мо­же умът неп­рес­тан­но да се мо­ли, на­ли ко­га­то пе­ем или четем, ко­га­то бе­сед­ва­ме с ня­ко­го или ус­луж­ва­ме на ня­ко­го, ес­тес­т­ве­но го раз­сей­ва­ме с мно­го мис­ли и пред­с­та­ви?”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “Бо­жес­т­ве­но­то Пи­са­ние не за­по­вяд­ва ни­що не­въз­мож­но. Сам Апос­то­лът, чрез ко­го­то е ка­за­но то­ва, пе­ел и че­тял, и вър­шел де­ла­та на сво­е­то слу­же­ние ­ оба­че неп­рес­тан­но се е мо­лил. Да се мо­лиш неп­рес­тан­но, зна­чи да дър­жиш ума си при­ле­пен към Бо­га с го­ля­мо бла­го­го­ве­ние и го­ре­що же­ла­ние, пре­дос­та­вил се в упо­ва­ни­е­то на Не­го и чрез Не­го да дер­заеш във всич­ко ­ в ра­бо­та­та си и в то­ва, ко­е­то ти се случ­ва. Би­дей­ки та­ка нас­т­ро­ен, Апос­то­лът каз­ва: Кой ще ни от­лъ­чи от лю­бов­та Бо­жия: скръб ли, при­тес­не­ние ли... (Рим. 8:35) и пос­ле: Защо­то аз съм уве­рен, че ни смърт, ни­то жи­вот, ни Анге­ли (Рим. 8:38), и още: Отвред сме нас­кър­бя­ва­ни, но не стес­ня­ва­ни; в зат­руд­не­ние сме, но се не от­чай­ва­ме; го­не­ни би­ва­ме, но не изос­тавяни; по­ва­ле­ни би­ва­ме, но не за­ги­ва­ме. Ви­на­ги но­сим в тя­ло­то си мър­т­вост­та на Гос­по­да Иису­са, та и жи­во­тът Иису­сов да се от­к­рие в тя­ло­то ни (2 Кор. 4:8­10).

26. Би­дей­ки та­ка нас­т­ро­ен, Апос­то­лът неп­рес­тан­но се е мо­лил, за­що­то, как­то ка­зах­ме, във всич­ки­те си ра­бо­ти и във всич­ки свои из­пи­та­ния се упо­ва­вал на на­деж­да­та в Бо­га, а и всич­ки све­тии ви­на­ги са се рад­ва­ли на скър­би­те, в очак­ва­не чрез тях да се усъ­вър­шен­с­т­ват в божес­т­ве­на­та лю­бов. За­то­ва Апос­то­лът каз­ва: За­то­ва с мно­го по-го­ля­ма ра­дост ще се хва­ля с не­мо­щи­те си, за да се все­ли в ме­не си­ла­та Хрис­то­ва (2 Кор. 12:9) и мал­ко по-до­лу: кога съм не­мо­щен, то­га­ва съм си­лен (2 Кор. 12:10). Но гор­ко на нас, бед­ни­те, ко­и­то сме изостави­ли пъ­тя на све­ти­те от­ци и по­ра­ди то­ва сме ли­ше­ни от вся­как­во ду­хов­но де­ло.”

27. Бра­тът ка­зал: “За­що, от­че, аз не се сък­ру­ша­вам?”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “За­то­ва, за­що­то ние с те­бе ня­ма­ме пос­то­ян­но пред очи­те си страха Бо­жий. За­то­ва, за­що­то сме ста­на­ли вмес­ти­ли­ще на вся­как­во зло и пре­неб­рег­ва­ме страшни­те Бо­жии за­по­ве­ди ка­то праз­ни при­каз­ки. Ина­че как да не се сък­ру­шим, ка­то слу­ша­ме нап­ри­мер как Мо­и­сей го­во­ри от Бо­жие име за греш­ни­ци­те: защо­то в гне­ва Ми огън плам­на: той из­га­ря всич­ко до ада пре­из­по­ден: из­по­яж­да зе­мя­та и пло­до­ве­те є опал­ва ос­но­ви­те пла­нин­с­ки (Втор. 32:22). И още: Ко­га изос­т­ря бляс­ка­вия Си меч и ръ­ка­та ми при­е­ме съд, ще от­мъс­тя на вра­го­ве­те Си и ще от­п­ла­тя на ония, ко­и­то Ме мра­зят (Втор. 32:41). Или как­то ви­ка Исаия: Уп­ла­ши­ха се греш­ни­ци­те на Си­он; тре­пет об­зе не­чес­тив­ци­те: “кой от нас мо­же да жи­вее при по­я­дащ огън? Кой от нас мо­же да жи­вее при ве­чен пла­мък?” (Ис. 33:14). И пак: И ще излизат и ще ви­дят тру­по­ве­те на лю­де­те, ко­и­то са от­стъ­пи­ли от Мене: за­що­то чер­ве­ят им не ще ум­ре, ни­то огъ­нят им ще угас­не; и ще бъ­дат гну­со­та за вся­ка плът (Ис. 66:24).

28. Оп­лак­вай­ки ни, Апос­то­лът про­ро­чес­ки каз­ва: всич­ки се от­к­ло­ни­ха от пъ­тя, вкупом ста­на­ха не­год­ни; ня­ма кой да пра­ви доб­ро, ня­ма ни­то един... Гър­ло­то им ­ от­во­рен гроб; с ези­ци­те си лъс­тят; под ус­т­ни­те им ­ ас­пи­ди­на от­ро­ва; ус­та­та им пъл­ни с клет­ва и гор­чил­ка. Но­зе­те им бър­зи за про­ли­ва­не кръв; пус­тош и не­во­ля по тех­ни­те пъ­ти­ща; те не поз­на­ха пъ­тя на ми­ра. Страх Бо­жий ня­ма пред очи­те им” (Рим. 3:12­18).

И от­но­во в про­ро­чес­ко проз­ре­ние за на­шия се­га­шен жи­вот пи­ше той към Ти­мо­тея: И то­ва знай, че в пос­лед­ни­те дни ще нас­та­нат усил­ни вре­ме­на. За­що­то чо­ве­ци­те ще бъ­дат са­мо­люб­ци, среб­ро­люб­ци, са­мох­вал­ци, гор­де­ли­ви, хул­ни­ци, към ро­ди­те­ли не­по­кор­ни, неб­ла­го­дар­ни, не­чес­ти­ви, нед­ру­же­любни, неп­ри­ми­ри­ми, кле­вет­ни­ци, не­въз­дър­жа­ни, не­ук­ро­ти­ми, не­доб­ро­люб­ци, пре­да­те­ли, бе­зоч­ли­ви, на­ду­ти, по­ве­че слас­то­люб­ци, не­же­ли бо­го­люб­ци (2 Тим. 3:1­4). За­то­ва гор­ко ни, че сме дош­ли до кра­ен пре­дел в зло­то, за­що­то ка­жи ми, кой от нас ня­ма дял в по­со­че­ни­те не­дос­та­тъ­ци? Не се ли е из­пъл­ни­ло вър­ху нас то­ва про­ро­чес­т­во? Не сме ли всич­ки ние чре­во­у­год­ни­ци? Не сме ли всич­ки слас­то­люб­ци? Не сме ли до бе­зу­мие при­вър­за­ни към ве­щи­те? Не сме ли гнев­ли­ви всич­ки? Не сме ли всич­ки зло­па­мет­ни? Не всич­ки ли сме пре­да­те­ли на вся­как­ва доб­ро­де­тел? Не сме ли всич­ки злос­лов­ни­ци? Не осъжда­ме ли всич­ки? Не лип­с­ва ли на всич­ки ни ува­же­ние? Не сме ли всич­ки ви­со­ко­мер­ни? Не сме ли всич­ки гор­ди? Не сме ли всич­ки тщес­лавни? Не сме ли всич­ки ли­це­мерни? Не сме ли всич­ки бра­то­не­на­вис­т­ни­ци? Не се ли гор­де­ем всич­ки? Не сме ли всич­ки лу­ка­ви и за­вистливи? Не сме ли всич­ки не­пос­луш­ни? Не сме ли всич­ки ле­ни­ви и лъж­ли­ви? Не сме ли всич­ки не­ра­ди­ви спря­мо за­по­ве­ди­те на Спа­си­те­ля? Не сме ли всич­ки из­пъл­не­ни с вся­как­во зло? Не сме ли ста­на­ли вмес­то оби­та­ли­ще на Светия Дух оби­та­ли­ще на зли­те ду­хо­ве? Не сме ли стана­ли вмес­то си­но­ве Бо­жии, си­но­ве на ге­е­на­та? Не сме ли ста­на­ли по-ло­ши от иуде­и­те, ние, ко­и­то но­сим се­га ве­ли­ко­то име на Хрис­та? И ни­кой да не не­го­ду­ва, ко­га­то чу­ва та­зи ис­ти­на. За­що­то иуде­и­те, би­дей­ки без­за­кон­ни, каз­ва­ли: “Ед­но­го От­ца има­ме, Бо­га”, но са чу­ли от Спа­си­те­ля: Вие вър­ши­те де­ла­та на ба­ща си. Ваш ба­ща е дя­во­лът; и вие ис­ка­те да из­пълнява­те по­хо­ти­те на ба­ща си (Иоан 8:41, 44).

29. Не е ли спра­вед­ли­во и ние, прес­тъ­пи­ли Не­го­ви­те за­по­ве­ди, да чу­ем по­доб­но не­що от Не­го? Апос­то­лът е на­зо­вал Бо­жии си­но­ве те­зи, ко­и­то се ръ­ко­во­дят от Ду­ха, по­не­же всички, во­де­ни от Ду­ха Бо­жий, са си­но­ве Бо­жии (Рим. 8:14). Как мо­жем да се на­зо­вем ние синове Бо­жии, ко­га­то сме ръ­ко­во­де­ни от плът­с­ко мъд­ру­ва­не? Каз­ва се, че те­зи, ко­и­то са ръ­ководе­ни от Ду­ха, се поз­на­ват по пло­до­ве­те на Ду­ха. А пло­дът на Ду­ха е: лю­бов, ра­дост, мир, дъл­го­тър­пе­ние, бла­гост, ми­ло­сър­дие, вяра, кро­тост, въз­дър­жа­ние (Гал. 5:22, 23). Има­ме ли не­що от то­ва? Не вър­шим ли по-ско­ро про­тив­но­то на Ду­ха? За­то­ва не след­ва да се на­ри­ча­ме си­но­ве Бо­жии, а не­що про­тив­но на то­ва. Ро­де­но­то от ня­ко­го е по­доб­но на ро­ди­лия го, но Гос­под каз­ва: Ро­де­но­то от Ду­ха е дух (Иоан. 3:6). Ние сме ста­на­ли плът, ко­я­то се бо­ри против Ду­ха, и по­ра­ди то­ва е спра­вед­ли­ва при­съ­да­та за нас: няма Мо­ят Дух да бъ­де веч­но занемар­ван от (тия) чо­ве­ци, за­що­то са плът (Бит. 6:3). Как мо­жем да се на­ри­ча­ме до­ри християни, ко­га­то ня­ма­ме в се­бе си ни­що Хрис­то­во?

30. Мо­же би ня­кой ще ка­же: “Аз вяр­вам в Хрис­та и ни­ма не е дос­та­тъч­но са­мо та­зи вя­ра, за да се спа­ся?” Апос­тол Иаков от­го­ва­ря на та­къв след­но­то: и бе­со­ве­те вяр­ват, и треперят (Иак. 2:19) и още: Тъй и вя­ра­та, ако ня­ма де­ла, са­ма по се­бе си е мър­т­ва (Иак. 2:17). Но вяр­ва­ме ли ние в Не­го? Как мо­же да се ка­же, че Му вяр­ва­ме за бъ­де­ще­то, ко­га­то не вяр­ва­ме от­нос­но вре­мен­но­то и нас­то­я­ще­то. А не вяр­ва­ме, за­що­то сме прис­т­рас­те­ни към ма­те­ри­алното, жи­ве­ем плът­с­ки и во­ю­ва­ме про­тив Ду­ха. Те­зи, ко­и­то на­ис­ти­на вяр­ват в Хрис­та и чрез из­пъл­не­ние на за­по­ве­ди­те Му са Го при­е­ли в се­бе си, го­во­рят след­но­то: и ве­че не аз жи­вея, а Хрис­тос жи­вее в ме­не. А де­то жи­вея се­га в плът, жи­вея с вя­ра­та в Си­на Бо­жий, Кой­то ме въз­лю­би и пре­да­де Се­бе Си за ме­не (Гал. 2:20). За­то­ва, стра­дай­ки за Не­го за­ра­ди спа­сението на дру­ги­те, ка­то Не­го­ви вер­ни под­ра­жа­те­ли и ис­тин­с­ки из­пъл­ни­те­ли, са ка­за­ли: Злослове­ни ­ бла­гос­ла­вя­ме, го­не­ни ­ тър­пим, ху­ле­ни ­ мо­лим се (1 Кор. 4:12, 13), за­що­то са чу­ли Него­во­то сло­во, ко­е­то за­по­вяд­ва: оби­чай­те вра­го­ве­те си, бла­гос­ла­вяй­те ония, ко­и­то ви прокли­нат... мо­ле­те се за ония, ко­и­то ви обиж­дат и го­нят (Мат. 5:44). Та­ка, как­то с ду­ми­те, та­ка и с де­ла­та си от­к­ри­ва­ли дейс­т­ва­щия в тях Хрис­тос. Ние оба­че, ко­и­то дейс­т­ва­ме про­тивно на Не­го­ви­те за­по­ве­ди, се по­каз­ва­ме ка­то из­пъл­не­ни с вся­как­ва не­чис­то­та. За­то­ва сме и ста­на­ли вмес­то храм Бо­жий ­ дом за тър­го­вия, вмес­то дом за мо­лит­ва ­ раз­бой­ни­чес­ки вертеп, вмес­то свят род ­ гре­шен род, вмес­то Бо­жий на­род ­ на­род, из­пъл­нен с гре­хо­ве, вмес­то свя­то се­ме ­ зло се­ме, вмес­то си­но­ве Бо­жии ­ си­но­ве на без­за­ко­ни­е­то. Тъй ка­то сме ос­та­ви­ли за­по­ве­ди­те на Гос­по­да, ние ра­бо­тим за зли­те ду­хо­ве чрез не­чис­ти­те страс­ти и сме прог­невили Бо­га.

31. От­да­ле­че изоб­ли­ча­вай­ки на­ше­то ли­це­ме­рие, Бог го­во­ри: поне­же то­зи на­род се приб­ли­жа­ва към Ме­не с ус­та­та си, и с ези­ка си Ме по­чи­та, а сър­це­то му от­с­тои да­леч от Ме­не (Ис. 29:13). Пък и то­ва, ко­е­то на­ши­ят Гос­под е го­во­рил, уко­ря­вай­ки фа­ри­се­и­те, е много при­ло­жи­мо и към нас, се­гаш­ни­те ли­це­ме­ри, ко­и­то, след ка­то сме се спо­до­би­ли с та­ка­ва бла­го­дат, про­я­вя­ва­ме още по-лош нрав и от тях. Не съз­да­ва­ме ли и ние теж­ки и мъчни за но­се­не бре­ме­на и не ги ли въз­ла­га­ме вър­ху пле­щи­те на хо­ра­та, до­ка­то са­ми и с пръст не ис­ка­ме да се до­кос­нем до тях? (Лук. 11:46) Не вър­шим ли и ние всич­ки­те си де­ла, за да бъ­дем за­бе­ля­за­ни от хо­ра­та? (Мат. 6:5) Не оби­ча­ме ли и ние да се­дим на пред­ни­те мес­та на ве­че­ри­те и съб­ра­ни­я­та? Не оби­ча­ме ли и ние да бъ­дем на­ри­ча­ни от хо­ра­та: “учи­те­лю, учи­те­лю” ­ и не прес­лед­ва­ме ли до гроб те­зи, ко­и­то не ни въз­да­ват дос­та­тъч­но та­зи чест? Не сме ли взе­ли клю­ча на зна­ни­е­то, но не от­ва­ря­ме с не­го, та­ка че и ние са­ми­те не вли­за­ме в цар­с­т­во­то небес­но, а и дру­ги­те не до­пус­ка­ме да вля­зат? Не сме ли и ние сле­пи во­да­чи, ко­и­то пре­цеж­да­ме ко­ма­ра, а пог­лъ­ща­ме ка­ми­ла­та? (Мат. 23:24) Не очис­т­ва­ме ли и ние вън­ш­ност­та на стъклени­ци­те и съ­до­ве­те, до­ка­то на­ша­та вът­реш­ност е пъл­на с гра­беж и не­въз­дър­жа­ние? Не да­ва­ме ли и ние де­ся­тък от ко­пър, гьо­зум и ки­ми­он, а ос­та­вя­ме съ­да и Бо­жи­я­та лю­бов? Не се ли упо­до­бя­ва­ме на ва­ро­са­ни гроб­ни­ци, ко­и­то от­вън се виж­дат прив­ле­ка­тел­ни на хо­ра­та, а вът­ре са из­пъл­не­ни с ли­це­ме­рие, без­за­ко­ние и вся­как­ва не­чис­то­та?... Кой ня­ма да зап­ла­че за нас, ко­и­то се на­ми­ра­ме в та­ко­ва със­то­я­ние? Кой ня­ма да ни по­жа­ли за то­ва на­ше гре­хов­но по­роб­ва­не? За­що­то по­ра­ди то­ва ние, поч­те­ни­те Бо­жии си­но­ве, ста­нах­ме гли­не­ни съ­съ­ди, по­ра­ди то­ва е по­тъм­ня­ло и се е из­ме­ни­ло на­ше­то най-доб­ро зла­то (Плач Иер. 4:1­2). За­то­ва ние, на­зо­ре­и­те на Си­он, ко­и­то сме блес­те­ли по­ве­че от сне­га, ста­нах­ме ка­то чер­ни въг­ле­ни, би­дей­ки по-бе­ли от мля­ко­то, ста­на­ли сме по-чер­ни от мас­тилото...

32. След ка­то сме поз­на­ли по то­зи на­чин стра­ха Бо­жий, как­то и Не­го­ва­та бла­гост и чове­ко­лю­бие, как­то от Вет­хия, та­ка и от Но­вия За­вет, не­ка обър­нем към Бо­га ця­ло­то си сър­це. За­що да по­ги­ва­ме ду­хов­но, бра­тя? Да очис­тим на­ши­те греш­ни ръ­це, да из­п­ра­вим дво­е­душни­те си сър­ца, да скър­бим и да се сък­ру­ша­ва­ме за на­ши­те гре­хо­ве. Да прес­та­нем да вър­шим зли­те си де­ла, да по­вяр­ва­ме на Бо­жи­я­та бла­гост и да се убо­им от Не­го­ви­те зап­ре­ще­ния, да ре­шим да из­пъл­ня­ва­ме Не­го­ви­те за­по­ве­ди. Да въз­лю­бим един дру­ги­го от ця­ло­то си сър­це и да ка­жем на те­зи, ко­и­то ни не­на­виж­дат и ос­кър­бя­ват: вие сте на­ши бра­тя ­ да се прос­ла­ви Гос­под­не­то име. Да си про­ща­ва­ме един дру­ги­му, ко­га­то би­ва­ме из­ку­ша­ва­ни един чрез друг, за­що­то всич­ки нас ни на­па­да об­щи­ят ни враг ­ дя­во­лът. Да се про­ти­вим на сво­и­те ло­ши помис­ли, при­зо­ва­вай­ки Бо­га на по­мощ и да из­го­ним чрез Не­го от се­бе си зли­те и не­чис­ти духо­ве. Да под­чи­ним плът­та на ду­ха, умър­т­вя­вай­ки я и под­чи­ня­вай­ки я чрез вся­как­ви скър­би. Да се очис­тим от вся­как­ва сквер­но­та на плът­та и ду­ха, да се под­буж­да­ме един дру­ги­го към лю­бов и доб­ри де­ла. Да не за­виж­да­ме на дру­ги­те и да не се драз­ним от те­зи, ко­и­то ни завиж­дат. Да си оказ­ва­ме вза­им­но със­т­ра­да­ние и със сми­ре­но­мъд­рие да се ле­ку­ва­ме един други­го. Да не осъж­да­ме и да не се прис­ми­ва­ме един на друг, за­що­то сме чле­но­ве на ед­но тя­ло. Да от­х­вър­лим от се­бе си не­хайс­т­во­то и без­г­ри­жи­е­то и да за­поч­нем мъ­жес­т­ве­но да се подвиза­ва­ме про­тив лу­ка­ви­те ду­хо­ве, имай­ки за Хо­да­тай пред От­ца Пра­вед­ни­ка ­ Иису­са Хрис­та. Той е очи­ще­ние на на­ши­те гре­хо­ве; да Му се по­мо­лим от чис­то сър­це, от ця­ла­та си ду­ша, и Той ще ни прос­ти гре­хо­ве­те. За­що­то бли­зо е Гос­под до всич­ки, ко­и­то Го при­зо­ва­ват (Пс. 144:18). За­то­ва се го­во­ри: При­не­си жер­т­ва Бо­гу хва­ла и от­дай на Все­виш­ния тво­и­те об­ро­ци, и Ме при­зо­ви в скръ­бен ден: Аз ще те из­ба­вя, и ти ще Ме просла­виш (Пс. 49:14, 15).
............................"