Преди два дни мъжа ми го блъсна кола с колелото. Колелото беше под колата, а той на капака. Мина само с натъртване и драскотини. Живеем в София, а там условия много добри за колоездачите за сега няма. За мен това беше Божие чудо, Божия милост и знак, че трябва да спре. Може и да ме обвините, че не съм права. Поскарахме се, за това, че не искам да дам от семейния бюджет за поправката на колелото. Той се беше изплашиш, не го показа много, но в неделната литургия си го призна, че не спира да го преживява. Страх ме е, признавам си. Да, БОГ го е опазил и СЛАВА НА БОГА. Но не упорстваме ли в грешката като не иска да спре. В кавгата той ми каза-лишавам се от всичко, това ми е едно от най големите удоволствия -да карам колело, от които искаш да ме лишиш. Не ме интерсуват разходите, взема ли парите, първо ще оправя колелото.
Знам, че писва все да се стискаш и особенно сега когато от неговата заплата плащаме разходи, кредити и живеем. От доста неща сме се лишили така е.
Зададох си въпроса-че наистина е непоносимо да се живее така, че един ден ще му писне и може би ще забрави че силно ме обича. Оприличи ме на мутра, която в момента в който види пари ги прибира и те не се виждат. И е прав.
В момента почти не заделям пари на страни, защото всичко ходи за разходите. Работа не намирам и това като, че ли ще усложни нещата повече. Всъщност става ми ясно, че БОГ ми дава урок, като ме оставя без работа-да остана на саме със себе си, да поспра и да си дам сметка, връщайки се назад в спомениете, че парите са само средство, тор на която растат прекрасни цветя.
Давам си сметка, че ако не променя нещо ще стане непоносимо да се живее с мене. За майка ми-тя е същата като мен, не ме упреква, че заделям и лишавам себе си и семейството си. Когато бях на 13 години се разведоха родителите ми и се наложи с нея да оцеляваме финансово-по някъкав начин сами двете. И това определено рефлектира върху психиката ми да стоя без пари, а всичко което по някъкав начин ми идва като приход да го заделям, за да не се наложи да дойде момент в който да немога да оцелея.
Мъжа ми ще оправи колелото, реших, че за това пари ще намеря. Но страха, че може пак да пострада, не ме оставя. А нали не трябваше да мисля лоши неща.
Детенцето ми е на 6 годинки и излезем ли навън, се опитва да ме накара да харча, но като, че ли по рефлекторен начин е научил фразата-нямаме пари, сега ще почакам.
Явно нещо ми липсва.