Ето това е сложен въпрос. Не не смятам, че правя правилните неща, имам чувството, че непрекъснато упорствам в греха. И то малките грехове. Ако въобще се смята, че са малки. Защото-
-изневярата-това не само, че го мразя, не чувствам стимули и страст към него-което ме кара да си мисля, че този грях съм го преодоляла. За мен това е голям грях
-аборта. Крайно против съм това деяние, а и като жена забременяла трудно, абсурдно е да кажем, че имам страст или желание за това. Всъщност тук по правилното е да се каже била ли си без съвест когато си си позволила-ТИ която си никоя да отнемаш живот. И не ги разбирам жените които се оправдават с това, че лесно лепят. И не искам да ги разбирам, но в моемнта ги пък съдя, което е друг -доста голям грях.
- убийството-реално за моето съзнание-това е най големия грях. Никой освен БОГ няма право да отнема живот. Но пък ето БОГ колко е жалостиш, когато чета за случай със серийни убийци-но разкая ли се-че и те имат шанс.
Но съденето, гордостта, празнословието, сребролюбието-ето това е точно за мен. Т.е на вид са сякаш не толкова жестоки както като да убиеш
Така, че въпроса ти е много смислен и аз трябва много добре да помисля.
Сега от известно време за какво се обвинявам. И ще си го призная.
На последното място на което работех изкарвах много добри доходи. Но почти нищо не виждах от парите си. Просто имам страстта да събирам и да трупам пари и на това да се радвам и реално това ме мотивираше да работя още и още. Имаше моменти в които буквално се питах-за какво да ги харча. Мъжа ми изкарваше толкова, че да покрием разходите и храната и имаше и за развлечения, които се изразяваха в това да заведем детето на някоя платена занимавка.
Дори и мъжа ми не знаеше, че аз понатрупах доста солидна сума. И в един момент, след дълги дни на размишления-реших ще си купя собствено помещение-магазинче. Така инвестирам поне тези пари, пък даже и да няма къде да работи детето ми един ден-ще има някъде от където 2 лева да му паднат.
Живеехме на наем, в една стая. Майка ми идвайки ми на гости един ден и казах, че имам спестени парици и че ще си купя магазинче. При което тя реагира-Ти луда ли си, дом нямаш, в една стая живееш с дете и ще купуваш магазин. Давам ти-ми казва тя -парвоначална вноска, капарирай си дом. Искам да вмъкна тук, че майка ми е много по стриктна в спазването на църковните правила и че всъщност от нея се научих да къткам.
Послушах я. Потулих желанието за собствено магазинче. И сега съм го потулила.
Да аз инвестирах тези пари, но не за това за което мечтаех и което ми беше стимул за да ги изкарвам. Имам талант и исках да го развия и съм сигурна, че ако БОГ е решил ще ми помогне за това. ТОИ рече ли ще стане.
Та проблема къде е: Проблема е, че никога не си позволявах да се хваля със себе си. Мразех хвалбите.
НО откакто купих дома си, не спрях да намирам поводи да изтъквам пред определени хора, в течение на разговора, че това съм го постигнала с лишение и че на днешното време на 30 години да имаш свое жилище без ипотека и страшни вноски си е рядкост.
Дадох си сметка един ден, след разговор с познати хора в неделната литургия, че АКО НЕщО ИМАМЕ НА ТОЗИ СВЯТ, ТО Е ЗАщОТО БОГА ТАКА Е РЕшИЛ, ЗАщОТО ТОЙ Е БИЛ МИЛОСТИВ, ЗАщОТО ТИ НИКОГА САМ НИщО НЕ СИ ПОСТИГНАЛ И чЕ ПРОСТО ТИ СИ БИЛ ОРЪДИЕТО ЗА НЕГОВИТЕ ЦЕЛИ.
Така е трябвало да стане, така е станало, но защо-това не трябва да се питаме, а да го открием може би след време. Явно той никога не открива на чедата си веднага-защо това става така, а не иначе.
Е аз не спрях и до ден днешен да натяквам на майка си, че съм я послушала. Т.е мърморя, но вътрешно знам, че това наистина беше за момента най правилното решение.
И като, че ли няма примирение в менм като че ли нещо не ми дава мира.
И знаете ли какво забелязах, че в момента в който бях искренна с хората с които споделях и се хвалех с постигнатото-отдръпнаха се, започнаха зад гърб ми да ми се по присмиват и дори някой то тях в очите ми казаха, че си измислям, че това на днешно време неможе да се случи, че се правя на интересна. Започнаха някой от тях подробно да ме разпитват и да пресмятам, само за да изобличат лъжата ми-как така е станало. Т.е да се приземя.
След което оставайи насаме със себе си, се чуда на желанието си да се изтъкна, да се изкажа, да покажа, че съм нещо един вид. И естествено да се обвинявам, че мълчанието е щяло да бъде най доброто в онази ситуация, а аз не го спазих-ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ
Естествено не спирам да се обвинявам, защо така разсъждавам. и това, че искам да имам нещо собствено, показва, че трудно търпя шефове-т. е искам да съм самостоятелна за да не търпя някого да ми нарежда.
Но, не това е замислил БОГ за мен. Явно иска точно с това да се преборя.
Божичко,хора като ми четете редовете не чувствате ли колко объркано същество седи отсреща.
Хем разбирам, че без БОГА съм нищо и че когато ТОЙ каже ще стане това и това-ще си намеря работа примерно, хем като, че ли си мисля, че сама ще се справя и се опитвам да дерзая.