Драги Ми Прокимен,
Ето Ви и малка насърчителна извадка от беседата „Пастирът като молитвеник” на Дядо Серафим:
„Велик е Божият промисъл с ония, които са се предали в Божиите ръце!

Над с. Сепарева баня, Станкедимитровско, в една красива гънка от северните разклонения на Рила се крие монастирчето «Св. Стефан». В него се е подвизавал преди десетина години един постник на име Теодосий. Той живял там с послушника си. Когато се възобновявало монастирчето, монах Теодосий и послушникът му изпитвали такава немотия, че намислили да бягат оттам. Вечерта се сговорили на другия ден да напуснат и си събрали багажа.

През нощта монах Теодосий се събужда, вижда светлина на мястото, дето е била църквата и чува такова дивно пеене, каквото никога друг път на земята не бил чувал. Той събудил послушника си и му казал: «He! Оттука няма никъде да мърдам! Това място е благословено…» И разказал какво видял.

След известно време идва в монастирчето един селянин, натоварил магарето си с храни, и се изправя пред монах Теодосий. «Тая нощ — обяснил той — ми се яви на сън един светъл млад мъж и ми заповяда да ви докарам малко храна, понеже сте били гладни».

Заплакали двамата обитатели на монастира и благодарили на Бога и на св. архидиакон Стефан за дивната небесна грижа.

Монах Теодосий останал да се подвизава в монастира и там завършил живота си. Той е погребан зад олтара на църквичката.

Господ не е оставил никого от Своите раби. Ако Той и за мушичките се грижи, ако и врабчетата храни, колко повече за нас ще има грижа! Но… ние сме, за съжаление, маловерци! Сам Сърцеведецът ни обвинява в това, като казва: «Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и Вашият Отец небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?... Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякьл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!» (Мат. 6:26-30.)

Какво ни помагат нашите непрестанни и маловерни грижи само за трапезите? Пак боледуваме, пак умираме. А ако сме усърдни в молитвата, как добре ще изпълним дълга си като свещенослужители, молитвени ходатаи за другите и как ще угодим на Господа! Тогава Бог и временното ще ни даде, и вечното ще ни подари!

И тъй, «трапезите» или молитвата? Какво ще предпочетем?

Да вземем твърдо решение: непременно молитвата! Защото молитвата ще осигури и трапезите, а трапезите, ако върху тях сложим ударението, ще осуетят не само молитвата и спасението ни, но ще направят бедни и трапезите ни.”
--------------- Край на Дядо Серафим --------------------------------------

По Негово си усмотрение Бог обича да ни вкарва в невъзможни ситуации, за да изпита нашата вяра и да ни понаучи на разни неща. Като почва от по-лесните неща и непрекъснато вдига летвата. През далечната 1994 г. бях младежки лидер в местната протестантска църква. Функцията се изпълнява от християнин доброволец, който носи отговорността за младежите в едно отделно събиране да се занимава с типично младежката проблематика на вярата. Децата кога сериозни, кога несериозни, нали са си седемнадесет осемнадесет годишни, много рядко съм ги виждал всичките накуп. Пътувам един четвъртъчен ден, в този ден беше младежкото, а в градчето влизам в летна буря. Вали като из ведро. При нас е така. В града може да вали, а на село да капнат само няколко капки или обратното. Та добрах се някак до входа на ГУМ-а и поспрях за малко под свода. Спря да вали, изгря хубаво слънце като след лятна буря, но покрай мене тече река по улицата. И почвам да си мисля. Дечурлигата в нормално време винаги имат липси, а при този дъжд, едва ли някой си е показал и носа от дома. Мога да се върна обратно, площадът в тази си част е по-висок и естествено по него не тече река. Или трябва да се мине през реката, която тече в по-ниската част на площада пред мен. В крайна сметка реших, че дори никой да не дойде, все пак аз, дори да съм единствен, трябва да отида, защото сам съм поел този ангажимент. Навих крачоли, изух маратонките и чорапите, сложих ги в чантата, винаги си нося, и цап цап следващите сто метра във водичка до глезените, докато стигна залата, където се събирахме. Стигнах до залата, изкачих стъпалата, влизам както съм си бос и с навити крачоли, и облещих очи. Цялото Божие младежко войнство, барабар с домакинката, че и една сестра, която дошла с нея за кураж в дъжда, чака мое блатожабие да пристигне и да отпочнем. И отпочнахме... благословено, защото се бяхме оказали верни. И оттогава знам, че не трябва да се подценяват и най-невъзможните ситуации, защото те са най-благословени от Господа.

Година по-късно пастирът на църквата ми направи невъзможно повече оставането в нея, защото в „Църковното лицемерие” съм споделили, че поставих въпросната проблематика пред църквата. Е, или трябваше да се пречупя в безгръбнечен пастиров послушко или трябваше да поема пътя, който щеше да ме превърне в Стар Блатен Жабок. Избрах пътя на на самотния пустинен воин и досега все така. Ще Ви спестя цялата интрига на тази ситуация, достатъчно е да знаете, че на главата ми дойде огорчението на Йосиф и преследването на Давид в комбинация. Пастирът беше казал, че всеки от църквата, който е приятел с Жабока е враг на Императора и римския народ, разбирайте на пастора и църквата. Като добър кукловод успя да настрои младежите срещу мен, защото аз държах на вярата, а той на компромиса, който извърта нещата винаги в негова изгода. Последваха трудни години на скитане, точно както Давид в пустинята, докато Бог нареди нещата, както отнапред ми беше открил. Пораснаха децата, вече свои гледат, а които си нямат, очакваме скоро. Възстанови Бог отношенията ми с всичките и съм сигурен, че тези две години, през които се занимавах с тях, макар че съм бил със сигурност доста суров, са им дали това, което поне мъничко им е помогнало да устоят във вярата до ден днешен. А самите те бяха Божието благословение за мен самия.

Трудни и горчиви години, за които не съжалявам, защото някои уроци във вярата може да бъдат научени добре единствено по този начин. Учил съм се сам по пътя на опита и грешката, изучавайки Библията и четейки книги на духовна тематика. От времето си в масовата църква по-скоро научих урока какво не е Християнство и как то не бива да се практикува.

Четвъртък седми юли деветдесет и четвърта беше последното ми младежко, което се оказа и прощално за присъствието ми в масовата църква. После бях младежки лидер в една съседна църква от същата деноминация за повече от две години, но на приятелски начала. И това, докато децата хванаха по всички посоки на света заради работа, учене и т.н. Бяха шест, а не две, както казах на Исихиа, но винаги присъстваха по-малко. Там вече имах подвига един път да бъда сам и да представям молитвата в уединение, но оттогава досега, дори да се случи веднъж или дваж в годината, то молитвата на отбора и от сам воин представена пред Бога си е молитва.

И тук научих първата заповед на Жабока:
Слугуването на другите първо ползва теб.

От една такава работа може и да няма за другите полза, но за теб задължително ще има. Но ако въобще не работиш, то полза нито за теб, нито за когото и да било. Затова си позволих да Ви посъветвам да не си заравяте способностите в манастирско уединение. Губите утехата на Жабока, която Ви списвам сега.

И понеже църковните системи са непобедими в своята бюрожокейщина, то ние жабоците тарикатски ги заобикаляме и си вършим нашата работа. Затова спазвам конфесионален неутралитет, като заповед многократно препотвърдена от Бога.

По един или друг начин Бог винаги ми е намирал някаква работа или занимавка от духовен вид, за да не угасне пламъчето на вярата в мен от неупотреба. Дори Клубовете вършат такава работа. Пак ще кажа, че най-хубавите работи в богословски план през последните години съм ги свършил заради клубни предизвикателства.

Питахте ме преди време за моята юрисдикция. Ето Ви го отговора:
Нямам такава!

И не Ви излъгах като казах, че съм най-обикновен човек. Но че съм в непрекъснат процес на духовно развитие, което споделям, това мисля, че е очевидно. И вместо да се оплаквам от житейските несгоди, несбъднатите мечти и старите огорчения, то по-добре да напиша няколко реда, които ще насърчат обезсърчените от братята и сестрите да не се предават, а да продължават напред по пътя на вярата. Път труден, но свят, трънлив, но очистващ, докарващ до сълзи, но прославящ, безкраен, но с край, сякаш безсмислен, но осмислен, когато Бог ти изяви във вечността защо точно такъв го е наредил за теб.

Понаписах Ви автобиографичен роман, но пък молитвено си пожелавам да Ви е за насърчение.

Поздрави
Жабчо

Тошо вика: „Не бягай, когато можеш да се скриеш, и не се крий, когато можеш да избягаш, а докато се чудиш кое от двете да избереш стой на мястото си!”