Драги Ми Прокимен,
Въпросът, който поставяте, е доста по-комплексен, отколкото изглежда на пръв поглед. Всъщност може да се сведе до два основни въпроса.

Нуждата от Благовестие каква част от народа засяга?
В състояние ли е БПЦ да отговори на тази нужда?

Имам ли въобще право да говоря по тези въпроси?

Като обикновен християнин дори имам право, а като Жабок съм направо задължен. Освен това съм любител богослов и труженик на нивата Господна като призован, макар че никога не съм бил клирик. Вършил съм и това, което един Клирик би трябвало да прави, но никога като такъв, а като един от братята. Това значи, че съм наясно с товара на отговорността за другите, по отношение на молитвата, храненето, съветването, битката с братята вълци и всичко, което може да се случи.

И това, което ще Ви споделя е от реален личен опит.

По разбираеми съображения няма да споделя населените места.
Смятам, че навсякъде картинката е една и съща.

Макар че знаеше, че съм от протестантска църква и въпреки неприязненото отношение по тази причина, накрая местният свещеник не издържа и след поредната ми покупка на книги от храмовата книжарница рече:
„Какъв си ти бе, човек!? Имам 20 хилядна енория, а досега не съм продал и пет брошури от Дядо Серафимовите творения, а ти взе всички останали, да не говорим за останалите му творения и отделно Библии. И това е само за шепа протестанти.”

Говоря за брошурка, която беше дар от Гръцката Православна Църква, но нали винаги няма пари, та се продаваше. Честно казано нямам нищо против. Тя съдържаше трите беседи:
Вражда и помирение
Гордост и смирение
Смисълът на страданията

На два тура обрах тридесетте книжлета. Колкото имаше от „Нашата надежда” и може би седем осем Библии от изданието 1991г.

Когато пазарът е наситен, може да се приеме, че е нормално книгите да застояват. Но това беше по време, когато току що се беше въобще появила някаква духовна литература.

Тъжният извод, който се налага е, че просто малцина са хората, които приемат вярата с Вяра и проявяват сериозно отношение към нея. Книга, която ме е интересувала, съм сядал на ръка да си я преписвам в тетрадка.

Почти всички Дядо Серафимови книжлета попаднаха по предназначение в четящи хора от братята и сестрите. И определено се харесаха. Да не се чудите откъде са ми някои закваски и интересно как ли ще ферментирам накрая.

Но на целия фон и сред протестантите нямаше голям интерес към четенето. Започна се и по-сериозното книгоиздаване. Взимахме по пет екземпляра за църковната библиотека, но най-много се взимаше един, който биваше неприятно смачкан и то личеше, че е опитван да бъде четен до първата една трета. Мразя вандалското отношение към книгите. Върху Библията и Светоотеческите творения никога не съм си позволявал и драскотина. Върху други книги си подчертавам и си правя работни бележки за систематизация, но пак почти не се познава, че книгата е минавала през ръцете на читател.

И ако сред хората, които сериозно и редовно посещават Църква, било Православна или Протестантска, ситуацията е плачевна, то какво да кажем за невярващия народ. Във въпросния град на глава от населението се падат по десет пръснати евангелизационни брошури, в повечето случаи на ръка. Определено са хубави. Не бяха деноминационно обвързани. Ако рече човек да повярва то съвсем спокойно можеше да тича и при дедо Поп. Да, ама не. Не съм чул, нито видял, нито един човек, който да е повярвал така. Първо защото едва ли е този начина в България, второ, защото съживлението 1991 г. обра всичко, което имаше потенциал да вярва. Има само единични случаи след тази година и то вследствие на лично свидетелство, а не на брошурна евангелизация.

Споделям го, защото и брошурната евангелизация е начин на свидетелстване, който е извършен и благовестието е отхвърлено. При това е правено за един период от Десет Години. Значи теренът за благовестие е просто бетон арме, както казват френчмъните.

Това е ситуацията в България. Имам пред погледа си три града и десетина селца.

Така че на първия въпрос, можем да отговорим, че Благовестието в България засяга само минимална част от населението.

А това от своя страна води до това, че Свещеникът за физическото си съществуване трябва да разчита не на средства, които може да получи от паството. Говорим за наистина вярващия Православен свещеник с наистина вярващо Православно паство.

Идваме и до втория въпрос:
В състояние ли е БПЦ да отговори на тази нужда?

Разговаряме с един познат, който е син на свещеник и председател на църковното настоятелство. Задава ми следния въпрос:
„Трябва ли свещеникът да проповядва в неделя, защото баща ми го правеше, а този не го прави?”

Естествено, че му отговорих, че трябва. Но и тук интересът е само до изпълнение на някаква външна форма. Човекът много добре знае, че съм вярващ християнин и с мен може да се говори и на православна тематика, но интересът се изчерпва само с информативността. Много пъти съм му препоръчвал православна литература. Ако си няма, мога да услужа с неща от моята библиотека. Но... все няма време човека. Приятно му е да си поговори с мен, но не и да седне да се позанимава сериозно. Е, дано да не съжалява за изгубеното благовремие, когато е трябвало да загърби ежедневните трудове и да помисли за спасението на вечната си душа.

И всички тези хора, които си играят на православие, не знам какви очи ще отворят, когато аз им заговоря за Православие.

На гробищата ми подават за Бог да прости. Взимам си, защото аз си взимам заради уважението към човека отсреща, пък да си мисли кой каквото ще, и питам:
А Вие покланяте ли се на Този, пред Когото раздавате за Бог да прости?
Е, чак толкова не вярваме – е отговорът.

Това последното е показателно за състоянието на нещата.

Как невярващ народ, който не търси вярата, а само религиозничи, ще си потърси читав свещеник? Май никога. Но дори в някоя енория все пак да стане. И кога болшинството енории ще успеят да направят това, че в дадена епархия свещениците да могат да натиснат за избора на наистина благочестив Владика? Май никога. Да не говорим, че на практика висшият клир винаги е бил с партийно назначение и промяна отдолу е просто невъзможна в страна като нашата. То с партийно назначение са всички висши клирици на Православни, Протестанти и Мохамедани.

Колкото до протестантите, те са умалено копие на православните.

За местните свещеници въобще не ми се говори. Епархийският наместник е добър човек, но нямам представа доколко е вярващ човек и докъде стигат богословските му способности. На местния се изчерпват с някакви познания върху Първо послание на Апостол Петър до Коринтяните. И щом казва, че първо Коринтяни е на апостол Петър, то значи е негово. Случайно го чух на трапезата, когато високоумстваше пред горския и ми стана ясно, че с такъв човек разговор за вярата е напълно излишен. Аз поне си признавам, че съм невежа, който търси да се образова. И ако понякога издокарвам нещо смислено, то е единствено по Божият милост и благодат, заради братята.

За щастие мисля, че има и съвестни свещеници в България. Във Варна или Бургас, не помня точно, изреагираха много бързо на някакви, които зад релаксираща музика, пробутваха идеите на Изтока.

Но колкото и да са зле нещата, все пак Православието създава един фон, който е за предпочитане пред това да се налага да свидетелстваш за Вярата да кажем в Будистка държава.

И съм напълно убеден, че Бог в Своето всемогъщество има начин да размества пластовете, както намери за добре. Това означава, че благочестивият Свещеник ще бъде поставен в енория, в която има вярващи чеда на Господа, Бога наш. А невярващият свещеник ще си поска требите в невярваща енория.

Това означава, че Бог ще намери начин да използва системата, въпреки всичките и слабости, в Своя угода и ще намери начин да се погрижи за Своите Си от Православните.

Ако на Фам му се е ревнало Свещенство, то нека се помоли на Господа да му покаже мястото. А ако аз трябва да съм му дякон, нека Господ даде откровение, с което отменя конфесионалния ми неутралитет. Иначе само ще си пасем нашите души, което можем да си го правим и в Клуба.

И стигнахме до великата гяволия интернет, която може да се използва и за по-богоугодни дела. Във форумите може да дадеш своето свидетелство за вярата пред интересуващите се, да укрепяваш немощните и съмняващите се и да споделиш на самообразоващите се полезни ресурси в нета или плодовете на личните богословски търсения. Така че „Виртуалната Църква” си е новото оръжие на християните в новия технологичен инфовек. И сме си съвсем като в Първи Век, всеки предлага псалом, някой поучение, друг апология и всичко за всеобща полза. Е, спортуваме понякога в Коринт на православни и протестанти, на старостилци и новостилци и както дойде подредбата на отбора, чат пат на Агората в Атина с Алекс и Гери и най-вече на арената на Колизея с Романа и Вълчан. Нищо ново под слънцето!

А ако искаме нещо ново, ще трябва да си го измислим!

Та такива ми ти работи. Само че те открай време са си били такива. Аз просто вече съм го констатирал и съм приел нещата такива, каквито са.

Молитвено пожелавам и на Вас Господ да Ви даде да приемете нещата такива, каквито са, без да се обезсърчавате! Във всяко време по благодат Бог си е оставял мъже за Себе Си. Дано Ви даде да срещнете повече от тях!

Поздрави
Жабчо

Тошо вика: „Не бягай, когато можеш да се скриеш, и не се крий, когато можеш да избягаш, а докато се чудиш кое от двете да избереш стой на мястото си!”