С хоплитите

Отличните класически писатели
ще сложа до възглавницата, лягайки.
От Херодот да почна зарад Термопилите.
Да не забравя тук Есхил и „Персите”,
със зова към чедата на Гърция.
Добавям Тукидид заради плавната,
изпълена с достойнство реч Периклова
за първите, загинали в сражение.
И накрая достоен завършек е
Ксенофонт с оня вик на спасените,
над морето понесъл се радостно
след безкрайното лутане в Азия.
Ще сънувам делата на елини
и ще стана от сън с дух по-доблестен.








Пустинникът

Нощ дълбока. Огън малък.
Кон добър. Изсъхнал залък.
Звезден дъжд. И вятър прашен.
Враг лукав. И лъв безстрашен
(звяр свиреп). Покой в душата.
Миг край гробницата свята
на пророк от век отминал.
Спомен от другар загинал.
Път безкраен. Лагер в пясък.
На пустинна птица крясък.
После тишина. И жега.
В камък всечена омега.








Пустинята

Бряг пустинен, бряг далечен,
Вятър тих и шепот вечен
жадувам.

Огън, книга, звездна бездна,
хоризонт - за да изчезна -
сънувам.

Но гласа ти - ех, гласът ти! -
помечтая ли за път и
го чувам.

Пясък сух, самотна диря,
дюни и щурец засвирил
са далече.








Утре

Зелени стаи с тюлени завеси,
череша в двора, в клоните хамак.
Омазан с мед до лактите хлапак;
шумът на роклята и твоят глас - къде са?








Et in saecula...

Вратите скърцат дружелюбно,
душегубно шумолявят познатите томове.
И старите кресла превиват гръб,
за да изпънеш прасци по-удобно.
Домът е тук отпреди теб
и дано да остане след тебе.
Не ти е нужен шкаф по конфуциански
с нефритовите плочи на предтечите:
в камината ти спят зверчета,
тотеми живи, души на добродушни баби.
Понякога те кихат в пепелта.
И от деня, когато слънцето изгрее
над пресния ти гроб, дано тогава
и ти с проскърцване да поздравяваш
друг някой нехаен щастливец,
доизносващ пантофите, дето
си купил нявга скъпо във Венеция.








Февруарско

Да сбъркаш спирката в неделя по обяд,
когато слънцето на февруари дава вид,
че – още малко! – и ще стопли въздуха:
това е несравнимо удоволствие.
Да слезеш сам от рейса и да тръгнеш
по улички, почти еднакви с твоята,
където къщите са стари и изпълнени
с достойнство и порутено величие;
на триста крачки вляво да завиеш
и да отгатнеш вярната посока,
която ще те отведе в дома ти
(добре е туй, защото от години
не си обърквал спирката – до днес)
покрай дюкяните на шумните араби,
през рой от циганчета с блеснали
очи и с шепи, пълни с леблебия,
ти колко пъти от това си се лишавал?.
Карето улици и къщи е наблизо –
един пазар единствено дели те
от слънцето неделно на февруари,
от старите стени с прозорци хубави,
от праговете с надписи и дати,
от дворовете с дремещи череши,
които чакат теб, за да разцъфнат,
та с аромата им да свърши зимата.









Небе -
бездънен купол
на храм без стени.








Парченце мокър сън,
полепнало
по клепките ми.








Пълнолуние.
Хълмът -
наметало от мрак.








Небето след дъжд.
Метеор -
отцеждаща се капка.








Зъбите на вятъра
са неопадалите листа.
И той си свирука през тях.








Вятърът бутал вратите!
Призраците
са си в моята глава.








Нечетлив телефон
и скромно възнаграждение.
Изгубено куче в дъжда.








Нека си вие вятърът!
Нали е топло в залата
на черепа ми.








В китайски стил:

Сребристи спомени като мъгла прииждат.
Играят риби в бистрата вода.
Планински край. Тук най-добре се вижда,
че - с малки крачки - идва пролетта.




Ще идем с тебе в хладните предели
На горския сънлив, забравен рай.
Река, понесла облаците бели
за нас ще бъде път към тоя край.

Ще ми дойде акълът, ама дали ще съм жив тогава...