Сън за Края на Света

20:00
-Колко е часът?
-Остава още половин час.
Всъщност часът беше минус 0:30.

16:00
Никой вече не си спомня как започна всичко. Нищо и не можем да направим. Всичко вече е сторено под една или друга форма. Мирни преговори, заплахи, увещания, протестни миниги и демонстрации, стачки и бунтове, хиляди петиции до отговорните лица. Нищо от това не помогна и Ултиматумът увисна над главите на 6 милиарда души по целия свят, без някои от тях дори да го осъзнават. Той е прост: или отстъпвате или пускаме бомбите. Поставиха го едновременно и двете страни, поднесен любезно, но твърдо. Става дума, разбира се, за ядрени бойни глави, които като едното нищо могат да заличат просъществувалата някакви си 6000 години човешка цивилизация.

Градът е обхванат от противоречиви чуства. Половината от харата се крият по мази и антиядрени скривалища, другата половина се разхождат по свои си работи, с надеждата, че все пак здравия разум ще надделее и в 20:30 никакви бомби няма да паднат, за да съсипят и без друго тежкото им съществуване.

Аз и Елена1 чакаме до канала. До нас са струпани две чанти с продукти за един хубав пикник, а ето там на паркинга отсреща е паркирана колата, която ще вземем. Не е наша, но ще я откраднем. Собственикът се е скрил в мазата по последни сведения и няма да се покаже оттам поне до следващата сутрин, когато или няма да му трябва вече кола или когато ще сме я върнали.

Минават хора. Някои забързани, други спокойни. Трети едва мъкнейки се. Лято е. Горещо е. Да бързаш е най–тъпото нещо, което можеш да измислиш в тая следобедна жега и само приближаващия хипотетичен Край с главна буква кара някои варненци да се разбързат.
Ето минава една тъпа колкото си искаш рапърка с широки дънки като моите и хубава дълга коса, разпиляна по фанелката на DMX. Красива е. Проследявам я с поглед до един вход, където ще чака това, за което възрастните говорят от доста време на техния си умишлено лишен от ругатни и псувни език.
Дали ако паднат бомбите съзнанието и ще успее да побере факта, че всичко, в което е вярвала и е мислила за куул вече не струва и пукната пара, така да се каже. Дали изобщо някой ще успее да приеме света след падането на близо 200 000 ядрени бомби? Няма ли да свършим ако не мъртви, то поне луди в един свят, обитаем само за хлебарки и скорпиони.

Седнал съм на мръсната улица - нали вече няма значение. Елена1 е седнала на бордюра и рови в чантата си. За нея още има значение. Наричам я Елена1, защото чакаме Елена2, която пък наричам Елена2, защото се появява малко по–късно в историята. Чакаме също и Даниел.
Идеята е да се възползваме, може би за последно, от объркването на другите. Крепи ни надеждата, че все пак няма да е за последно. Надяваме се, както повечето хора, на здравия разум. Без дори да предполагаме, че той отдавна е в ресайкъл бина на цивилизацията.

16:28
Елена2 пристига, помъкнала раница с одеало за сядане и ни поздравява. Разменяме няколко лафа, учтиво отбягвайки същината на предстоящото и аз се оттеглям, за да оставя двете Елени да си поговорят за техните си неща.
Тръгвам да се поразходя. Без цел и посока, както се пее. Улицата отначало не предлага кой знае какво за гледане, но по нататък срещам още две красиви момичета и една стъклена клетка за шоколади, вафли и дъвки, с дебела продавачка в нея, вече ориентираща се към приключване.
-Може ли едни дъвки? – питам.
-Какви?
Казвам и, да не става реклама.
-Може, вземи си!
Решавам да се възползвам от края на света. Бръквам през тясното прозорче и вземам цялата кутия. Продавачката ме изглежда повече тъжно, отколкото обвинително и понечва да ме спре, но се отказва.
-Друго?
-Ами... тези вафли по колко са?
-40.
-Дай ми ги всичките. И онзи шоколад. И три пакета чипс. Не! Четири, и аз ще ям.
-Заповядай! – подава ги.
-Приятен дан! – казвам с тъжна усмивка и си тръгвам, натоварен като катър, без да платя.
Продавачката се усмихва, почти весело:
-Приятен ден и на теб!
Заклевам се, че ако утре всичко е наред ще се върна да платя сметката, но после забравям за това. Не че има някакво значение.

16:48
Даниел е пристигнал и тримата вече ме псуват любезно. Поздравявам го, хвърлям богатия улов в чантите (съпроводен от възклицания на зле сподавено удоволствие) и делово се изправям.
-Хайде на лов за коли!
Даниел е обещал да открадне колата, въпреки че не му е в стила и няма никаква представа как се прави тая работа. Пресичаме улицата и спираме до желания автомобил – син опел, незнам къв си модел. Кратка суетня докато намерим подходящ камък и Даниел разбива предния прозорец с един удар. После отключва вратите и аз и Елена2 се настаняваме на задната седалка. Даниел и другата Елена имат още работа. Разбиват таблото, и започват да свързват жички, докато колата запали. Предварително сме избрали от паркинга автомобила с най–пълен резервоар, така че да ни откара максимално далеч.
Алармата си вие, но какво от това?

-Затягайте коланите! – казва Елена1 със шеговито заплашителен тон и дава газ. Даниел едва успява да се настани на седалката до нея и колата се разтриса в предстартови гърчове, докато шофьорката отчаяно се опитва да я овладее. Разбира се, Елена1 има книжка и дори е карала един–два пъти, но все пак колата е нова за нея и подчертано непослушна.
Блъсваме се в стоящата от другата страна на улицата кола, сред дружен, искрен смях. Елена се извинява, хилейки се, и дава на заден. След малко успяваме да се измъкнам от паркинга и на излизане едва не прегазваме изскочилия от входа възрастен, разгневен мъж, който говори нещо за колата си и майките ни. Какво ли общо имат?

продължението в следващия брой

И Тимотей за модератор