Всъщност първата официална канонизация във Византия е извършена чак през 14 век и става дума за св. Григорий Палама. Той е обявен за светец от патриарх Филотей Кокинос няколко години след смъртта му. Следователно както разбирате не може да става и дума за иконографисване след канонизацията, защото такава дотогава е нямало. Пък и в случая с акта на патриарх Филотей - той остава изолиран от общата практика на Църквата и се налага като категорично изискване, за да се включи някой в минология няколко века по-късно.
Иконите са възниквали точно по начина, за който писах в горния си постинг и болшинството от тях - приживе на светеца. С всички въпросителни, които това поставя пред съвременното ни разбиране за святост, смирение и още много неща. Критерий за нечия святост е било единодушното почитане от страна на клир и народ. Като това единодушно не бива да се абсолютизира, разбира се, защото няма пророк приет в собствената си страна. Всеки светец е бил подлаган в определени периоди от живота си на гонение, оспорване и отричане не само от страна на светските власти или на открити богоборци (както може би ни се иска), но и от страна на благочестиви хора, понякога дори от страна на други светци. След смъртта на светеца, чиято святост многократно е засвиделествана от чудеса приживе и след смъртта му, се появяват и тропари за него, включени в църковното богослужение. Началото на църковното му прославяне са така наречените панагири от гръцки - големи празници, посветени на някой починал светец, които са били ежегодни и са продължавали понякога и седмица... Колкото по-обичан е бил светецът, толкова повече негови изображения е имало, на икони и стенописи.
Има случаи, когато патриарх или друг представител на висшата власт се опита да забрани нечие почитане като светец и съответно да забрани иконите му, но те са завършвали винаги неуспешно.
Възниква резонният и изключително сериозен въпрос, а какво става, когато има канонизация от висшата църковна власт, без това да е засвидетелствано в молитвения почит на Божия народ...