Принципно положение е, че гражданското право има отрицателно отношение към сложните лихви и това е очевидно от ЗЗД, където не се съдържа изрична разпоредба за олихвяване на изтеклите лихви на плоскостта на гражданскоправните отношения. На база чл. 10 ал.3 от ЗЗД олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ, което предполага недопустимост олихвяването на лихви в гражданскоправните отношения. Нормативно установената капитализация на лихвите в сферата на банковото право не е олихвяване на изтекли лихви, а договор, по силата на който се увеличава неизискуемата главница чрез прибавяне към нея на дължими, но непросрочени лихви. Въпросният договор е възможен само при предварително възникнало правоотношение между банката и клиент и принципно представлява изключение в банковата практика, което се допуска само и единствено при кумулативното проявление на специални законоустановени изисквания.
Твоят случай обаче е съвсем друг и почива на съвсем друга законодателна постройка различна от тази, която познавам. Според приложното поле на Наредба 9, която определя стриктно кръга на адресатите си, освен банкови институции други не следва да капитализират лихви и единственият правопораждащ ги факт е договорното правоотношение клиент/банка и то както написах по-горе само и единствено при наличието на законоустановени кумулативно изисквания. Данъчните обаче може да изхождат от съвсем различни разпоредби, които принципно нямат нищо общо нито на плоскостта на гражданското, нито на тази на банковото право.