Имах някога персийски котарак. Тъп, майко мила, чак вдлъбнат. Декоративните породи ги развъждат за красота, не за ум, така разправят. Само ги погледнете персийците в муцуните. Плоска физиономия, носа практически го няма - всичкия материал отишъл за косми, за мозъка нищо не останало. Лети си навън, например, птица някаква. Появи се, да кажем, в левия долен ъгъл на прозореца и изчезне в горния десен. Котарака - хоп, на перваза, и глееда към горния десен ъгъл. Час, два може да стои така. Един вид - щом птичката е отлетяла натам, значи оттам и ще се появи рано или късно. Аз все се опитвах да разбера - съществува ли при котките синдром на Даун? Научният отговор така и не го узнах, но вътрешно съм уверен, че съществува.

От друга страна, понякога котаракът се държеше съвсем адекватно. За пръв път го изнесох сред природата, на вилата, той видя една крава и се насра. Пълна шепа ми напълни, аз тогава го носех на ръце. Преди това някакви две девойки ни срещнаха по пътя, започнаха да се умиляват "Ах че сладък пекинез!", котарака тогава тежеше към седем кила, не мош го отличи от куче, с тия косми. А после - хоп една крава насреща. Той дотогава не беше виждал крава. Стана ми изведнъж горещо на дланта. Той тогава, разбира се, полетя в храстите, а аз едвам се остъргах и измих в една локва край пътя. Идваше ми да го удуша. После тръгнах да го търся из храстите, тайно си мислех, че няма да го намеря, избягал. Кур. Седи си в храста и гледа в една точка. Вероятно там някаква буболечка е пропълзяла. Отдавна заминала, а той я чака да се върне от същото място.

От кого със сигурност не се боеше ли? От кучета. Беше израснал с куче, затова му беше през кура, смяташе, че кучетата - това са просто друг вид котки. Веднъж се изтърси от балкона (дочака птичката, да го еба!), от втория етаж, и когато изтичах да го прибера, той седеше, обкръжен от кучетата и недоумяваше: кво сте се струпали наоколо? А те го наобиколили и лаят. И не му се нахвърлят, понеже той, първо: не се бои и не се опитва да избяга, и второ: почти не прилича на котка, ебеш ли му майката, може да е някакво неизвестно зверче, а може и да е отровно. А на котарака му е през кура, той кучетата ги мисли за котки, а че лаят - не чува, глух е, понеже. Белите котараци почти всички са глухи.
А се боеше котарака, както вече казах, от крави. И от мен също, след известния случай.

А какво обичаше? Едно голямо плюшено куче. Сериозно го обичаше, като възрастен. Хващаше го отзад за врата със зъби и го ебеше като за последно. Дълго. И очите подбелваше при това. После слизаше от кучето, обстойно си излизваше пишката и с чувство за изпълнен дълг се отправяше към кухнята. Интересното е, че след плюшената ебня се излизваше, а след ядене - не. Наплюска се, идва - брадичката му в мляко, на мустаците виси Уискас, свиня със свинята.
Плюшеното куче, омазано в котешка сперма, го перяхме в пералнята с прах за пране. Вземахме го на вилата, беше ни страх, че ако го няма кучето, кой знае кого ще пожелае котарака. Когато го кастрираха, предполагахме, че ще забрави веднъж завинаги за плюшения секс. Ветеринарния ни го изнесе на ръце, спящ, омазан целия със зеленилка, и ни каза: "Мдаа, не бях виждал досега такива топки! Не трябваше май да ги режем". Дожаля му, на човека. А на котарака му е през кура. Честотата на ебането с плюшеното куче не се промени. Ходеше при кучето съвестно, като на работа, дори и без ташаци.

На вилата котарака обичаше да седи в лехата с патладжаните. Особено след поливане. Избира къде е по-мокро, по-кално и седи там с часове. Гледа в посоката, където отлетя пеперудката. А после се бута вътре - гърба му бял, а всичко останало - черни мокри висулки, и напира да скача при мен на леглото. После се натъква с око на юмрука ми и веднага му се отщява, и беж на терасата.
Веднъж котарака не се върна от лехата с патладжаните. Там беше - няма го вече. Може най-накрая да е решил да подгони пеперудката...

А котарака, между другото, го купихме някога за една шапка пари. И къде са ни сега парите?..