"...И за какъв дявол ми трябваше вчера да се пуля в снимките от училище? В онази мъртва девойка с венецианска барета и плитки, с печални устни, с непреклонен поглед...

И за какъв дявол сега да се пуля в огледалото за обратно виждане и да бия спирачки на светофарите? Та мъжкарите отзад да надуват клаксоните и да псуват?
Какво ще видиш там, в огледалото - реставрирана мутра? Един час се изографисва, ударничка. Бельо триумфовско си надяна - и на кой му пука за твоето бельо... На кой му пука за твоя бюст трети размер, напъхан в обтегнато боди за $150? на който и да е, но не и на него. Той помни друг размер - първи, той те познаваше с първи...

Сега ще изляза на шосето, ето го - правия път към летището. И какво става въобще, по дяволите? Къде летиш по поледицата, зомби? нали ще те размажат, ако не някой насрещен товарен камион, то миналото, натовареното ти минало. И кого ще видиш на стълбичката - плешив дебел чичко с ноутбук? Какво друго да очакваш от него - командирован бизнесмен към петдесетте..."

"...Странно, двадесет години го пропусках този град, и ето че най-накрая се случи. Всички околни градове в тая шибана Европа обиколих, но тук - не ми се наложи. В този град има пари - така казват. Въпрос - ще станат ли тези пари и твои. И още, в този град има едно странно момиче, която ти... Добре де, поне себе си не лъжи - каква, по дяволите, любов? Какво момиче? Та на лелката климакса и чука на вратата...

Кой знае защо разбра телефона от майка и. Кой знае защо и се обади. Кой знае защо тя вдигна слушалката - толкова ли нямаше кой друг? Гласът е същия, задъха се, също като преди двадесет години. Това е всичко, с това илюзиите приключват. Сега ще кацаме. Сега ще видиш старата си, натурално старата си приятелка. И ще получиш отговор на въпроса - какво порастна от вълчето, на което ти не можа да строшиш млечните зъбки..."

"...Извозват всякакви депутати и прочее мръсотия - това е любимият им полет до тук. Струва ми се... Да, разбира се че е той, дори не съм си и помисляла, че ще лети в икономична класа - собственика на заводи, вестници, параходи, Маркиз дьо Карабас. Ето го, крачи - с черна кожена чанта, кой би се усъмнил. Познава се. Тялото му е предишното - широки рамене, краката леко криви, главата голяма. Още петдесетина метра и ще оценим степента на разрушение..."

"...Трябваше да си сложа очилата. Някакви девойки зад решетката. А, ето я и нея - бледа, стяга се нарочно, като на погребение. В задника се е поналяла, разбира се. А физиономията и е съвсем остра, скулеста. Задника е добър, физиономията - зла, триъгълните очички светят. Такава е, каква друга - вълчица, а какво друго можеше да стане?..."

- Е, здравей.
- Здравей...

"...Трябва да повдигна глава, да го погледна. Кого ли не си гледала в очите, от своята камбанария, на какви ли не мъже си хвърляла предизвикателство от върха. Построи си кула. За негова сметка си я построи, междувпрочем..."

- Да вървим, ей там е колата ми. Десен волан? На кой му пука. Удобно ли? Не, не е удобно - какво си ме зяпнал, има поледица, ще се разбием на майната си...

"...Преди се изчервяваше, сега побледнява. Същата работа - вегетативна реакция. Дърпа се, значи. Можеше, между другото, и по-страшна да се окаже след двадесет години. Макар че - накъде по-страшна - тя и на петнадесет освен хищните очички нищо друго нямаше... Изпилила си е кучешките зъбки. С кой си счупи зъбките, вълче? Френски маникюр. Разглезена кучка..."

- Изглеждаш нормално. Но пушиш, зараза такава? Винаги съм предполагал, че пушиш...

"...Той беше единственият мъж, заради когото ти можеше да откажеш пушенето. Оттогава - никакви жертви, никакви компромиси. Ако обичате - такава, каквато съм. Ако ли пък не - свободни сте. Единствено с него стискаше за гърлото собствената си песен. Той е забравил, вероятно, цялата тази многогодишна баница. "Няма да ме има два дни. Разбираш, нали, възрастен мъж съм, все пак". И после се връща - сит, ленив. Ти дори се отучи да ревнуваш заради него. И да задаваш въпроси".

- Аз след теб вече към никого нямам въпроси! Хубаво ще е и ти да нямаш, разбра ли?
- Разбрах. Ти гледай пътя. Непоправима си, по дяволите. Още от дете си цялата в бодли, шипове, зъбиш се, ръмжиш. Аз те пробвах на вкус, а ти ръмжеше, помниш ли, вълче? И това - в девети клас, междувпрочем. Мислех си, че такъв зоопарк има зад всеки ъгъл, но се оказа, че ти си единствена.

- Той си мислел. А аз не си мислех. Аз знаех.
- Какво знаеше?
- Че ти си единствен, ето това знаех. Още от първата минута знаех, че няма да се повториш.
- Защо тогава?..
- Какво - защо?
- Защо, по дяволите, не ГО направи?!
- А защо, по дяволите, ТИ не го направи?!
- Жал ми беше за теб, идиотка такава. Виж, ако ти сама...
- Седем години? И от жалост ме пробута да се омъжа за първия срещнат?! Не е истина, отрязваш опашката на кучето на седмия път! Седем години ме държа на дълъг повод, ама че хуманист!

- Аз те пробутах да се омъжиш? Та ти самата пищеше вече, разглезена женска такава! Ти сама се омъжи за първия срещнат, за да се разведеш след година! На кой му стана по-добре от това? На мен? На теб? На твоя сополив мъж? Гледай пътя, по дяволите! Вземи да спреш, най-добре! И не реви, не си малка вече...

- Сега. Сега ще се успокоя и тръгваме. Значи ти затова дойде, за да ме питаш...
- Не се възгордявай - дойдох по работа. И не ми е притрябвало да те питам. Исках да видя какво е станало от теб.
- Е, как е?
- Ами нищо особено. Предсказуемо - беше малко зверче, стана голяма кучка.
- Защо си злобен? Какво съм ти направила? И въобще, кой си ти, че да ми крещиш така?!
- Добре де, успокой се. Караш ме да се замислям. За глупости. За това, че несбъдваемото - да върви на майната си, но несбъднатото - него е трудно да го преживееш. Ние двамата с теб успяхме да проспим нещо много важно.

- Ти го проспа.
- А ти не? Не? Е, кажи де?
- Това точно недей. Моля те, недей!.. Прибери си лапите, не е честно, в края на краищата...
- Кого се опитваш да излъжеш, вълче?
- Дори и не се надявай - това е просто рефлекс. Покажи на току-що излюпеното патенце куче, например - и то цял живот ще го мисли за майка си. Така и при мен - обикновена детска тактилна памет. Естествено, че няма да забравя ръката ти.

- По добре нещо друго да беше запомнила.
- Е, извинявай - не се получи от теб обезцветител.
- Какво?!
- Добре де, това е на албански, хайде, тръгваме. Ей сега ще ти обясня, поне ще се опитам. Съществува красивата думичка "дефлорация". А всъщност цветята тук нямат нищо общо - просто се отваря още едно отверстие за опознаване на света. И в това е цялото мъжко удоволствие, струва ми се - да отворят вратата. Ето ти, скъпа, наслаждавай се. А каква световна мръсотия ще потече в тая дупка, това вас вече не ви вълнува. Теб не те вълнуваше, със сигурност. А мен ме вълнуваше. Аз, видиш ли, не мога да давам - по природа. Аз трябва да взимам. Тогава разбирах, че теб няма да успея да те взема, силиците ми бяха малко.

- За вълчата природа можеш и да не ми разказваш. Е, и какво, много ли успя да награбиш?
- Квантум сатис. Човек ще си помисли, че ти не си награбил. Няма да забравя: "Когато видя красива жена, ми се приисква едно - да я наведа и захапя отзад"

- И ти взе на въоръжение...
- Слушай, какво ти става? На теб живота ти е пълен - жена, деца, в двора имаш футболно игрище. Знам всичко за теб. И в моя живот всичко е наред. Какво искаш?

- Не, кажи все пак - имаше ли много мъже?
- Здрасти. И откъде?
- Е, да. В сравнение с жена ми ти си просто обикновена сива мишка.
- В сравнение с голяма част от жените аз съм обикновена сива мишка. Но ти вземи да се изясниш със зоопарка си, започваш да се оплиташ.
- Значи така. Сега ще отидем в хотела, ще ГО направим, и веднъж и завинаги ще забравим един за друг.
- Аха, ще пристигнем в хотела, ще си вземем по един душ един след друг, като порядъчни бюргери, ще пуснем щорите - за да не се вижда моя целулит и твоите посивели косми, срам ме е да кажа къде, и ще ГО довършим.

- Писна ми от твоите метафори - всичко ми опротивя.
- Това не са метафори - за сивите косми още поета го е казал.
- Какъв поет? Защо ни е в леглото някакъв си там поет?
- Обезцветителят - поет... Господи, какво щастие - движим се тихичко по поледицата, двама влюбени зомби - мъж и жена. И вече пристигнахме.

- Значи, няма да влезеш - помниш ли за реката, в която е невъзможно да нагазиш?
- Ние с теб и в реката не сме били.
- По твоя вина.
- По твоя. Благодаря ти за което.
- Благодаря и на теб, за това, че съществуваш.
- Банално. Още повече, че не съществувам.
- И аз за теб - също.
- Глупак.
- Глупачка.
- Прощавай за всичко.
- Няма да ти простя.

* * *

- Здравей, скъпа. Как са децата? Моята ученическа любов? Не ме разсмивай - да я беше видяла само. Да, всичко беше както ти го предсказа - едно голямо разочарование. Тук има хубаво вино, да ти донеса ли вино?..

* * *

- Хайде, стига си подсмърчала, глупачето ми. Нали те предупреждавах - защо отиде? Кога ще поумнееш най-накрая? Нали ти казвах - те всички са мъртви, всички умряха. Само ние с теб сме живи...

(Из цикъла Единствена и Завинаги)