Понякога изглеждаше, че времето в дома на Павел бърза стремително нанякъде в безмислен опит да навакса пропуснатото. През апартамента преминаваха забързани жени, поправящи прическите си и оставящи след себе си косми по килимите вместо следи. Гърмяха купони, чиято музика постоянно забързваше темпото си, накрая сливайки се в едно "тънц-тънц-тънц". Внасяха се бутилки и в същия момент напускаха апартамента, но вече изпразнени. Гостите, като на въртележка, се здрависваха и прощаваха с него, и отново, и пак на въртележката. Но беше весело. Не може да се каже, че Павел беше доволен, но някак си свикна и не роптаеше.

Но ето че веднъж в неговия апартамент се появиха деца. Момче и момиче. Седем и шест години. Преди Павел понякога в дългите минути на опиянението си въобразяваше, че е педофил. Но, сблъсквайки се отблизо с децата, той осъзна, че е педофоб. Съвсем истински. Завършен. И децата предизвикват в него едно единствено желание - да ги замери с пантофите си.

Всичко започна с това, че малките гадинки го събудиха в осем сутринта. Толкова рано той се беше надигал за последен път през онази паметна хиляда деветстотин деветдесет и шеста преди абитуриентския бал. Павел, естествено, не искаше да става и се съпротивляваше. Ето защо децата изсипаха върху него чаша вода. После още една, но вече гореща. След като малко се посъвзе, той беше изправен пред факта, че децата трябва да се хранят, и че те не се задоволяват с огризки и трохи. Освен това Павел разбра, че децата са ужасни егоисти, а той не обичаше егоистите.

След експедицията до магазина и душа, в главата на Павел се оформи идеята, че децата в неговия апартамент биха могли да се озоват единствено по един начин - ако някой ги е довел. Разпитът на децата го доказа: довела ги е мама Светла, те живеят недалеч от детската градина, при тях е лято. Светла си я спомняше смътно. Павел замислено погледна през прозореца. Беше есен. Тогава той разбра, че тези деца са някакви изостанали дебили и започна да се безпокои да не би да забавят ритъма на живота в дома му. Той не обичаше да променя начина си на живот.

После Павел отиде в полицията. Там деца никой не беше губил и не искаха да го слушат, пращайки го на изпроводяк заедно с децата в дом за безпризорни. В дома за безпризорни той срещна пияни пазачи, пияна лелка, пияни възпитатели, пиян директор и трима пияни тийнейджъри. Вариантът с детския дом отпадна. Павел реши, че ако на децата толкова им се прииска да пият нещо, те спокойно могат да утолят жаждата си с бира от хладилника. Приятелите му не разбраха неговите брътвежи относно децата, но потвърдиха, че наистина имало някаква Светла, но пък дребосъците никой не ги бил забелязал, напълно вероятно е те (дребосъците) да не са буйствали много, та затова. Приятелите се натискаха да идват на гости, да полеят увеличаването на семейството на Павел, но той се направи, че не разбира намеците. Приятелите се обидиха, и Павел осъзна, че децата дори само със съществуването си нарушават здравите приятелски отношения. Стана му жал за собствената му персона.

У дома Павел го чакаше апартамент, много качествено подготвен за основен ремонт, и две спящи деца. Той дълго се любува на картината върху тапетите, изпълнена в стил краен примитивизъм, и на скулпторната композиция "лайненце в кристална ваза". В него се появи разбирането, че децата допринасят в съществуванието някаква творческа енергия, която, ако се остави без управление, може да разруши света. Той обичаше този свят и затова реши да се принесе в жертва, заради него.

Децата започнаха да живеят при него. Павел смътно се безпокоеше по повод училищната възраст на момчето, но се боеше да го заведе в някое училище , не знаейки как да обясни откъде ги има, децата. Вече му се налагаше да пие извън дома, в някакви барове и кафета. У дома се срамуваше от децата. И ето, че в едно от тези заведения той срещна Светла. Не си я спомняше достатъчно, за да я отведе веднага при децата. Поради тази причина той я напи и я отнесе у дома в безсъзнателно състояние. Децата познаха майка си и попитаха: дълго ли ще остане с нас. Павел въздъхна и каза:
- Тя ще живее у нас.