Откак се помня, винаги съм искал да се обеся. Да се клатушкам под тавана с изкривено лице, с език, изплезен върху брадичката, люлеейки се под поривите на течението от малкото прозорче, с ням укор към всички, които ме недооценяха и недолюбваха. Да се обеся.
А ето Мариана, например, цял живот мечтае да се отрови.
- Жена съм, все пак! - повдига ръце тя. - Усещам деликатното естетическо начало. Белег на шията, увиснал език - брр, колко отвратително!
Ние летим по магистралата в моя нов кабриолет. Облечен съм в тъмносин костюм райе и вратовръзка в бордо, Мариана е в розова рокля, бяла роза на гърдите, лекият шал се развява по вятъра, тя е прекрасна и порочна.
- Господи, Мариана! - клатя глава аз. - Вие дори не можете да си представите какъв ефект ще има върху тялото ви тази или онази отрова. Има отрови, които изгарят стомаха, други превръщат кръвта в прокиснало мляко, а има дори такива, от които цялото тяло се покрива с обриви. Вие искате да ви погребват с обриви по тялото, така ли?
- Драги ми Жорж, - укорително ми се усмихва Мариана, - за отровите ми е известно абсолютно всичко! Притежавам няколко енциклопедии по темата, и освен това завърших фармацевтика единствено за да знам всичко за отровите. Мога да ви изброя поне двеста отрови, които не предизвикват никакви странични ефекти, и освен това са безболезнени.
- И кой е открил, че са безболезнени? - недоумявам аз. - Предполагам, че всички изпитатели на тези дивни изобретения на човешката мисъл едвали са били способни да споделят усещанията си с живите хора. Та те просто са умирали!
- Вашето невежество не познава граници, - обидено се муси Мариана. - Още древните римляни са знаели кои отрови са безболезнени и кои причиняват болка. Това с лекота се определя по предсмъртната агония. Е, или по отсъствието и.
- Не, - не се съгласявам аз. - Смърт от отрова - това е смърт за страхливци. Друго нещо е обесването... Трябва да върнеш на света яростта си, болката си, трябва да отритнеш от себе си енергията на заблуденото човечество, напускайки този свят. Само чрез предизвикателството, чрез преодоляването смъртта идва чиста и ясна.
- Жорж, вие сте един мужик! - обявява Мариана. - По-добре ми запалете цигара, че вашите еретични твърдения ми навяват миризма на пърлено.
Аз вадя от жабката кутия цигари, извждам една и я протягам на Мариана. След като я запалва, тя издишва струйка дим и се отпуска назад върху седалката.
- А вие никога ли не сте мислили да си режете вените? - питам я аз. - Пък макар и като дете?
Ние посещаваме художествена галерия. Днес тук има изложба на знаменитият пейзажист Анатолий Кинклер. Анатолий е наш стар приятел, но днес няма да можем да се срещнем с него. Изложбата е посмъртна. Преди седмица се хвърлил от прозореца на осмия етаж. Аз му се възхищавам - каква величествена мъжка смърт!
- Не, ама че сте и вие! - отговаря Мариана. - Да седя гола във ваната, да си режа вените с бръснач, а после да плувам в кървавата вода, която непременно ще изстине докато дойдат да ме измъкнат - не, не ми е по вкуса това.
- Честно казано и на мен този вариант ми се струва доста непривлекателен, - казвам замислено. - Въпреки че се изисква някакво мъжество да го извършиш, това си е твърде женска смърт. От нея дъха някаква незрялост, инфантилност и даже умствена изостаналост.
- Даа, прав сте! - Марианна разглежда един от най-удачните пейзажи на Анатолий - "Горска поляна". - Рядко се съгласявам с вас, но този път е трудно да не го направя. Погледнете само каква майсторска работа с четката! Не, определено Кинклер беше недооценян приживе. Сигурна съм, че след няколко години го чака слава, равна на тази на най-великите фламандски художници.
Минаваме от картина на картина. Срещаме познати, които ни кимат за поздрав.
- Погребението на Анатолий? - пита една от дамите. - О, това беше нещо невероятно! Колко жалко, че не можахте да присъствате. Погребаха го в най-шикозния ковчег, който някога съм виждала, а оркестърът толкова проникновено изпълняваше "A Lover Spurned" на Марк Елмонд - неговата любима, че просто не можах да се сдържа и се разридах.
- Обидно, - съжаляваме ние, - ужасно е обидно, че не можахме да посетим това изключително мероприятие.
Картините на художника оставят у нас тихо и умиротворено впечатление. В тях е заложена някаква неведома енергетика - всички присъстващи на изложбата отчетливо я усещат.
- Мариана, - питам аз, - а какво мислите за смъртта, която е избрал нащият приятел Анатолий?
- Тя заслужава уважение, отговаря Мариана, - но за мен е твърде брутална. В нея е заложена предизвикателна прекомерност, някакво неврастенично отрицание на същността. Да летиш от осмия етаж, да чупиш кости така, че после да те събират в буквалния смисъл - в това има нещо диво, нещо монголско, варварско.
- Да летиш, като паднал ангел... - мечтателно допълвам аз.
- Ах, ако гледате на това от този контекст... - Мариана мръщи челце и замислено гледа под краката си. - Да, библейските мотиви на тази смърт са безусловно привлекателни. Но...въпреки това не е за мен.
В ресторант "Пурпурната перла" има вечер в стил ретро. Настаниха ни на маса до фонтана и седим в очакване на поръчката. А, ето че носят и нашите блюда!
- А сега "Ча-ча-ча"! - обявява водещият програмата.
Възторжени двойки се втурват на дансинга и се понасят в ритъма на танца.
- Жорж! -с укор ме поглежда Мариана. - Може би ще поканите дамата на танц?
- Разбира се, разбира се!
Хващам партньорката си за ръка и я водя към дансинга.
- Чухте ли новината? - питам Мариана. - нащият добър познат, тромпетистът Евгений Шпендлер се застрелял вчера. Ча-ча-ча!
- Наистина ли!? - удивено ме гледа тя. - Гледам и аз, няма го в оркестъра. Ча-ча-ча!
- Аз самият току-що узнах. Директорът на ресторанта ми съобщи новината. Ча-ча-ча!
- Ах, Евгений! Типично в негов стил, - казва Мариана. - Изправен, несломим, по войнишки. Ча-ча-ча!
- Той е истински мъж, съгласявам се аз. - Смърт от куршум - това е единственото, което може да се сравни с обесването. В нея има такава беззащитна оголеност, такава лишена от какъвто и да било патос искреност. Ча-ча-ча!
- Да, ако искате да шокирате, - прави изводите си Мариана, - да хвърлите предизвикателство - пуснете си куршум в слепоочието. Но отровата... Отровата - това е приказка, втурваща се в посредствеността. Отровата - това е вълшебство. Ча-ча-ча!
Кадифена нощ на морския бряг. Отварям тапата на бутилка шампанско и разливам в кристалните чаши. В небето - пълна луна, морето се плиска в краката ни, ние сме пияни и щастливи.
- Когато пристъпим зад тази завеса... - казвам аз, поднасяйки своята чаша към устните си.
- Когато великата и неподвластна смърт ни посрещне зад прага на живота... - допълва след мен Мариана, отпивайки от нейната чаша.
- Когато тленните ни обвивки се разпаднат... - хващам ръката и.
- И се превърнат в пепел, разнасяна от безумните ветрове по пустини и степи... - пръстите на Мариана обхващат дланта ми.
- С нас ще остане нашата любов... - усмихвам и се аз.
- Нашата огнена, клокочеща любов... - отвръща ми с усмивка Мариана.
- Нетленна светлина... - погледът ми гали лицето и, звуците от ударите на сърцето ми се носят по целия бряг.
- Ще осветява пътя ни... - Гърдите и се повдигат, устните и са полуотворени.
- В без-крааай-ноооост-тааааааа!!! - завършваме в хор.
И се смеем, смеем, смеем.
Ах, колко е прекрасна бъдещата ни смърт!