Ето, така си живеем - ту тихо и спокойно, без да пречим на никого, ту прелитайки като ветрец над момичешките, разрошени коси, или строги прически или примамливи, виещи се кичури. Развяваме гънките на полите, гмуркаме се в деколтетата на блузките и под чашките на бюстиетата, смъкваме леките роклички и сваляме прашките, захвърляйки ги на пода.
На нас ни харесва топлес, и ние им харесваме на тях, те ни желаят, ние ги ласкаем, възнасяме и радваме.
Радваме, нечие жадно лоно - със секс, нечии оченца - с образ, нечии ушенца - с глас, а нечии души и сърца - с нежности, мили глупости и ласки.
Радваме ги, и с това успокояваме своята и без това спокойна душа, успокояваме и приспиваме със съзнанието за невероятния ни късмет и удивителното съвпадение на смисъла, течението и наситеността на живота ни.
Ето така е при нас.
Или поне при мен.
А у някои всичко е наобратно. Несъстоялисе, нещастни, несправедливо отхвърлени и справедливо отхвърлили, неуверени и неразбрани, незаслужено обидени и съвсем несрещнати.
Не..., не..., не...
Тъжно, но почти всяка вечер при тях се превръща в самотна нощ, отива в нищото.

А на нас ни е странно, че когато доплуваш до този измъчен бряг, обрасъл с гъсталаци от всякакви не..., не..., не..., приближаваш се на бял параход, облечен целия в дългоочаквано-бяло, яхнал бял кон, с бял щит и бял меч, теб просто не те виждат, не искат да те видят и не могат да те видят, привикнали да различават единствено оттенъците на черния цвят...
Да различават оттенъците и сенките на оттенъците, които са още по-мрачни, хладни и гъсти, отколкото самите цветове, понеже са изтъкани от неверие в бъдещето, непрогледна тъга по несбъднатото, ежедневно очакване и отсъствие на каквато и да е вяра в себе си и в своето бъдеще.
Понякога ние, от висотата на своето положение, им предлагаме да се качат на борда на парахода, тези красиви, удивителни, сексуални, сладострастни, но неоткрити, неразбрани, ненужни.

А те, от цялото великолепие на езика, успяват да намерят само една дума, един въпрос:
- Завинаги?
Те помнят само едно, те знаят само едно, те живеят само с едно:
- Завинаги?
По-скоро дори не така, не помнят и не знаят, а безропотно чакат, мечтаят и желаят безгранично:
- Завинаги?

Ние мълчим, не знаейки отговора.
Пък и съществува ли отговор, на неправилен и неверен въпрос?
Уви, на тях не им е нужен бял параход, бели доспехи, бял щит и бяло копие, и още повече - нашият белоснежен кон...
Трябва им отговор!
Те така си и остават, изправени на пустинния изоставен бряг, обрасъл със стената на техните не..., не..., не..., не..., не...
И чакат...
Единственият възможен отговор.

Тъжно, мамка му...


(из цикъла "Единствена и Завинаги")