|
Слушайте сега деца, да ви разправя една истинска история.
Завийте се хубаво до брадичките и си отваряйте стърчащите и пълни с кал уши.
Живял някога един дърводелец с име Пешо (да кажем). Изкарвал си хляба с правене на всякакви там маси, столове, шкафове и други такива полезни нещица, които хората му поръчвали. Бил много добър дърводелец, направо художник, всички се възхищавали от мебелите му и имало дълъг-предълъг лист на чакащите за поръчки в неговата работилница, пардон, ателие.
Но малко от клиентите му знаели, че истинската страст на Пешо не били мебелите, а музикалните инструменти. Правел ги в свободното си време, разните му там кларинети, кавали, дудуци и други свирки, също и някакви там струнни инструменти с трудни имена. Добър бил и в това, така поне казвали неколцината непознати, на които бил раздал от инструментите си. Точно така, не продал, а раздал. Подарявал ги за без пари на който се случи - за него те не били важни след като вече веднъж ги бил завършил.
Имал си Пешо, както всеки нормален човек, една мечта. Искал да издяла цигулка, която да изглежда божествено и да свири с ангелски глас. Работел Пешо усилено по мечтата си. Години наред чел умни книжки, гледал филми по Дискавъри, ходил по музеи у нас и в чужбина, посетил не един магазин за музикални инструменти, където видял и опипал стотици цигулки, чул наживо и на запис стотици виртуози, изпълняващи шедьоври на инструментите си и след като най-накрая си съставил образа на мечтаната си цигулка, намерил подходящото парче дърво (което също не било лесно, но това е друга история) и започнал да я дяла, своята мечта.
Това продължило много години. Пешо изпипвал всеки микроскопичен детайл, всеки нюанс, не бързал, седмиците, месеците, годините отлитали неусетно. Пешо обичал да сяда вечер пред камината, да хваща не напълно довършената цигулка в ръце, да прокарва пръсти по извивките и ръбовете и или просто да я поставя на един стол срещу себе си и да я съзерцава, посръбвайки от питието си. В такива моменти тишината между тях била толкова гъста, че направо можела да се реже с нож, и всеки отблясък на полираното дърво, всеки случаен тон от струните, всеки поглед или въздишка говорели повече от стотици думи.
Пешо давал всичко от себе си в този инструмент, и той все повече и повече заприличвал на образа в мечтите му. Малцината, които били виждали цигулката не намирали нищо толкова кой-знае колко изключително в нея, с годините тя била малко потъмняла и тук-там имала по някоя драскотина, а и не звучала толкова пък чак гламурно (това може би било заради Пешо, който не бил кой-знае какъв цигулар, а пък не я давал на никой друг дори да я докосне, а какво остава да свири на нея). Чудели му се хората и на Пешо, който за дългите години доизпипване на цигулката също бил получил не един и два белега от длетото и пилата, че дори му се губел и половин пръст, отрязан по невнимание от циркулярния трион докато изрязвал точната дължина на грифа.
Междувренменно през ръцете на Пешо минавали много други цигулки, коя от коя по красиви и професионално изпипани, но всеки път след няколко акорда ушите на познавача долавяли фалшивите нотки и усещали кухия талашит отвътре. Имало и други, велики инструменти от велики майстори, но те пък били излишно скъпи и лъскави, привличали огромни тълпи от почитатели и, макар и красиви, на човек да му се отще да си има такъв един гламурен инструмент в къщи.
Но всичко се променило една вечер, когато Пешо минавал покрай един магазин за инструменти втора ръка, нещо обичайно за ежедневните му разходки из града. Първият път само я мернал на витрината и подминал. На другия ден пак я видял, този път се загледал през стъклото. Някакви хора я оглеждали, взимали я в ръце, опитвали се да свирят на нея, изкарвали по някоя мелодийка, пак я оставяли на мястото и. Пешо подминал пак. На другия ден се обадил в магазина и разпитал за нея. Казали му, че собственикът и много я харесвал, но решил да я продаде, защото напоследък нямал достатъчно време да свири на нея, а според него тя заслужавала някой да и обръща непрекъснато нужното и внимание.
Следващите няколко дни Пешо не можел да мисли за нищо друго, освен за нея. Мечтата му се била осъществила. Била там, зад витрината на магазина. До последната извивка и нюанс. Това, което той се мъчел години наред да създаде със собствените си ръце, било вече готово, направено от някой друг майстор, притежавано от някой друг ценител, но сега достъпно и за него, Пешо. Не можел да повярва на очите си. Чудел се да се радва или да забрави. Дори за няколко седмици си забранил да минава покрай магазина и даже да си мисли за нея. Продължил да работи както обикновено, а вечер сядал пред камината с питието си и хващал в ръце своята несъвършена, незавършена, но толкова негова мечта.
Нещо вече не било същото.
Пешо плюл на всичко и един прекрасен ден отишъл и купил цигулката. Парите не били проблем, той имал достатъчно, че и отгоре. По това време бил доста известен в определени среди.
Ами, това е, общо взето, историята.
Другата цигулка, недовършената, несъвършената, Пешо я подарил на някаква фондация за надарени деца, и повече нито я видял, нито чул нещо за нея. Било му трудно да се раздели с инструмента, когато я оставил все едно някой изрязал голямо парче от вътрешностите му и живота му и сега там имало огромна кухина. Нищо, Пешо се научил да живее с нея, превъзмогнал, така да се каже, раздялата.
С новата прекрасна цигулка си живеели чудесно, той се гордеел с красотата и изяществото и, с прекрасния и глас, а вечер обичал да сяда с питие пред камината и да я взема в ръце, или просто да я поставя на стола срещу себе си и да я съзерцава, а тишината да е изпълнена с неизказани думи и мелодии. Но понякога, когато остатъкът от отрязания му пръст докосвал струните, му се струвало някак си на Пешо, че тишината между тях е някак си не празна, в никакъв случай не празна, по скоро някак си постна ли, какво ли. И тогава бързал да си налее още по едно и да хване пак изящните форми на блестящата си приятелка.
Това е то, живели си те така щастливо докато свят светува.
Или не, чакай малко, май не беше такъв края, на стари години паметта нещо ми играе номера. Да, ето как беше - по едно време отнякъде се появил един световно известен цигулар, който успял къде с натиск, къде с неоспоримия си чар да убеди Пешо, че такъв един прекрасен инструмент не си струва да стои заключен зад неговата (Пешовата) врата, такъв инструмент трябва да обикаля световните сцени, разбира се в ръцете на такъв един изтъкнат виртуоз като негова милост. Е, Пешо се съгласил и му я продал. Мен ако питате Пешо се оставил да го убедят, но това са си мои интерпретации.
Няма да кажа, че никой не чул повече за красивия инструмент, не, в определени среди бил доста популярен, не чак "да бест аф да бест", но така, в първата десятка да кажем.
В края на краищата Пешо дърводелеца повече не пипнал ни една цигулка и завършил дните си в самота, така и го намерили един ден пред камината, с разлято питие отстрани до стола и със снимка на оная - недовършената и несъвършената в скута.
Но това последното не го вярвам много понеже го чух от един познат, дето разправя че бил втори братовчед на приятелката на портиера в сградата, където живеел Пешо, а както всички знаем, портиерите не са хора, на които може да се има доверие по такива въпроси.
|