Вървя по улицата, нищо особено, ако не се заглеждаш, убити тонове, облекло, подбрано така, че да не изпъква, лек грим, никого не поглеждам. Започва есента. Свивам зад ъгъла, излизам на булеварда. Суши, суши, наоколо е пълно с проклетите суши-барове. Кафене. Кафе. Барман. Цигари. Зад прозореца вали дъжд. На мен ми е все едно, аз имам чадър. Звъня на приятелка, сама съм, ела, скучно ми е. Кога? След час. Ядем сладки, пием кафе. Да поговорим? Добре. За какво? За мъже? За секса, за парите? Днес при мен имаше мъж, пихме чай, после душ, съблякохме се, но при него не се получи, поговорихме малко, после той си отиде. Дали ми плати? Да, разбира се. Хайде да отидем някъде? Сега, веднага. Все едно къде. Мълчаливо вървим, гледаме в краката си, минувачите не ни интересуват. Те минават покрай нас, без да привличат вниманието ни. И ние не привличаме тяхното. Скучно ни е. Не знаем къде да се денем. Аз си мисля за този, който ще ми позвъни днес, какво ще ми донесе тази среща.

Разбира се, че сме глупачки. С това дори не споря. Само глупачки могат да решат да станат проститутки. Ние бяхме обикновени момичета, та ние и сега сме обикновени, всичко, което правехме преди го правим и сега, само че за пари. Да, приближихме се до мъжете. В предишния ни живот ги отбягвахме. Спяхме с тях, но никога дори не ни и хрумваше да разговаряме с тях. А сега разговаряме, и колкото повече разговаряме, толкова повече разбираме, че нищичко не разбираме. Край нас винаги се увърта по някой, знаете ги, такива мъже-лепки, идват при вас в качеството си на клиенти, а после изведнъж - идва с цветя, или с вино, и той те разбира, и въобще ви е хубаво заедно, такъв един свойски пич, всеки ден е с теб, и дори - ти и сама не разбираш, колко необикновена жена си, а после той изчезва. Или идва по веднъж в седмица, а после - не ти ли казах? Роди ми се дъщеричка! Можеш да ме поздравиш! И в очите му се чете радост. Поздравления - през зъби. В Интернета - в черния списък. Мъка. Но не много. Скоро ще се появи нов. Те винаги се появяват. Скоро той ще позвъни - тайнствения непознат, моето единствено развлечение, със секса ще плащам за нашата връзка, но какво да се прави, на мен са ми нужни тези малки романи, без тях изпадам в меланхолия. А меланхолията и депресията в моята работа означават да останеш без гащи.

Знаете ли как искам да живея нормално? Как искам да имам деца, мъж, дом, кола, родителите ми да се гордеят с мен, съученичките ми, тези кучки, да ми завиждат, макар че плюя на тях, искам да живея като всички. Но аз не знам как живеят всички, това не мога да го разбера. Как живеят те? Как можеш да живееш нормално, ако си на 23, нямаш дом, незавършено висше, обичаш да четеш, френско кино, красиви вещи, имаш вкус, умееш да готвиш, нямаш постоянна работа, а всичко, което ти предлага вестника с обявите - място за продавачка в магазин за домашни потреби. И как трябва да живее такова едно момиче? Навярно, за да и стига заплатата до следващия месец, да наеме стая с хлебарки от стара алкохоличка, или пък от маниакална чистница - много често ползваш печката, миризмите попиват в тапетите, и в моите пердета, тях ми ги подари свекърва ми на сватбата, бяха ми като нови, но ти пристигна, и погледни ги сега! Опушили са се! Сега тази миризма с нищо не можеш да я махнеш. Живяла съм така. Баста! Сега съм проститутка. Пробвам се в това ново за мен качество всеки път, всеки път, когато някой идва при мен. Всеки път се вземам в ръце, и си казвам - ето, дошъл е добър човек, донесъл ми е пари, за тези пари иначе трябва половин месец да се трепя някъде в града, а тук - раз, и готово. Раз, и готово. Вече съм имала повече от сто мъже. А ще имам още много повече. Едни идват и аз дори не запомням лицата им, други ме карат да стена от удоволствие. Тези, последните, винаги се връщат. Обикновено се превръщат в поредните ми спътници за седмица-две. После изчезват. Поводите за това винаги са различни, но причината е една - аз съм проститутка. Проститутка - тя не е обикновена жена. Тя се отдава на всеки, който има достатъчно пари, само да не предизвиква у нея отвращение. Като правило, той не го предизвиква. Защото има пари. Парите, които на мен са ми много нужни. Аз искам да имам утре, и при това искам да имам нормално днес. Толкова отдавна не съм имала достатъчно пари. Та всъщност аз никога не съм ги имала, ако говорим честно, а сега мога да се обличам, влизам в магазини за модни дрехи, купувам това, което ми харесва. Това не е реванш за годините въздържание, не, просто съм длъжна да изглеждам добре. Такава ми е работата.

Телефонът звъни. - Ало? Алиса? Здравейте, обаждам се за обявата... Защо винаги казват "за обявата"? Аз нищо не съм обявявала, просто на тяхното приветсвие изпращах в отговор стандартната фраза с указани цени и телефон. И така, довечера имам среща. А дотогава трябва някак си да убия времето. Може да го прекарам с полза за тялото - да отида до солариума, например. После вкъщи. Душ. Грим. Show must go on. Готова съм. Чакам. Той се качва по стълбите, дежурната усмивка, с крайчеца на окото си го следя непрекъснато, изглежда нормален. Типичен. Вече имам готов сценарий. Понякога отстъпвам от него, но не и този път. Чай? Кафе? От работа ли иваш? Тогава те пращам под душа. Ето гел, ето я твоята кърпа, оправяй се, ще те чакам в стаята. Събличам се, разпускам косата си, пускам музика, завързвам полупрозрачен шал около бедрата си, изглежда доста еротично, сядам на кревата, заемам поза, когато той влиза в стаята, се усмихвам предизвикателно, и заедно с това малко срамежливо, и сама не мога да разбера, играя ли, или не. Той ляга до мен, галя го, продължавайки да се усмихвам го целувам по врата, гърдите, ръцете. Целувам го по устните, нежна съм. Аз съм самата нежност. Той ме гали, аз извивам гръб, затварям очи. Понякога искам той да бъде ласкав, понякога искам жестокост, и всичко това е искрено, това винаги е искрено. Понякога, лежейки в обятията на престарял любовник, аз скривам сълзите си зад разпуснатите коси, моля го да ме вземе отзад, само да не вижда лицето ми, но никой, никой не може да ме упрекне в неискреност. Аз отделям еднакво внимание на всички, на младия девственик, стареещия импотент, жребеца с огромен член, неуверения в своята външност оплешивяващ съпруг, надрусания бандит - всички ги обичам еднакво. С малки изключения. И освен това, свършвам. Често получавам удоволствие от секса. Красотата няма за мен вече никакво значение. Не знам какво има значение за мен. Но получавам удоволствие. Не всеки път, но всеки ден. Такава съм си аз, по природа.

Tака че времето, прекарано с мъжете, колкото и да е странно, но то за мен не е най-лошото. Най-лошото - това са самотните нощи. Нощите, прекарани в леглото, в прегръдката на самотата. Понеже, разбира се, аз не мога да спя редом с непознат мъж, това е истинско мъчение за мен, затова не позволявам на никого да остава за през нощта. А дори и да оставя някой, то със сигурност не и за да спя с него. До него.

А денем съм претрупана с работа. Да изчистя апартамента, да измия ваната, да лакирам отново ноктите си, да отида до магазина за вино или продукти, да почета книга, да се позанимавам със спорт. Тренировките са ми необходими, за да се поддържам във форма. Тен, стегната фигура, изправена стойка, чиста коса, приятен мирис - това трябва да го има във всяка една жена. Особено ако тя е проститутка. Особено ако тя се бои от пустотата. Трябва винаги да съм заета със твърде много неща, и макар очите ми да са празни като на бездомна котка, те въпреки това трябва винаги да привличат. Да очароват. И разбира се - маникюрът. Моите нокти - това е моята визитка. Те са дълги, остри, по време на секс ги прокарвам по гърба на партньора ми надолу-нагоре, лекичко, без да оставят следи, а ако той ми причинява болка - с лек натиск му давам да разбере, че това не ми харесва. Понякога може да минеш и без думи.

Мъжът на мечтите ми. Какъв е? Не зная... Той идва всеки път в различен облик, но общите черти винаги присъстват. Той е остроумен, весел, секса с него е прекрасен, гледа ме в очите и винаги ми казва - ти не приличаш на проститутка. Съвсем не приличаш на такава. Хайде да отидем някъде. И така ние започваме нашият мил и с нищо необвързващ роман. Разхождаме се, аз слушам разказите му за живота, той се старае да ми е приятно, опознава привичките ми, аз му готвя моите най-добри ястия, той ми показва най-добрите си страни, той е съвършено свободен, звъни ми от работата си и разрушава всичките ми планове за вечерта, той пристига и ние прекарваме времето си заедно като истински влюбени. Аз не се срещам с никой друг по време на връзката ни. Аз съм щастлива. Или почти. Защото той започва да си припомня при кави обстоятелства сме се срещнали, понякога ме упреква, понякога казва, че така не може повече, понякога просто изчезва, за да позвъни след един-два месеца в най-неподходящия момент, когато имам нов мъж на мечтите и отново съм щастлива. Или почти. И гласът му в слушалката ми е познат, но не мога да го позная веднага. А после казвам - Извинете, сега не е много удобно да разговаряме, обадете се по-късно, и той, разбира се, не се обажда. А на мен ми е все едно. И утре ще е нов ден, и макар че не знам какво ще ми донесе той, и имам ли бъдеще изобщо, аз искам да живея днес, искам да живея в този момент, и нищо че е есен, кафето ми е студено и навън вали, но аз имам чадър.