Понеделник сутринта. Шибано настроение. Поредната седмица и ти е все едно коя дата и кой сезон е, понеже живота отдавна вече си върви по релси и ти не искаш да го променяш, теб всичко не е истина как добре те устройва. Шибаното разбито огледало на масата, в парчетата на което ти съзерцаваш подпухналия си фейс, кръговете под очите, пробилите мимически бръчки, от които вече нито един вълшебен крем не носи спасение, и врабчетата, ебящи се на главата ти след нощните разходки под дъжда. Фейс он да тейбъл? Отрова? Може, но айде няма нужда.Това е запазена марка на слабите, а ти си силна... Нищо не ти е нужно, никой не ти е нужен.

Ти си силна, ти нямаш навик да мрънкаш, не си свикнала да се оплакваш... ти изобщо в живота си жилетка за оплаквачи, приятелка безотказна, приятелка умна, която винаги знае какво да се прави, излъчваш видимост на ебаси и щастието и никога и никой не би си помислил, че понякога ти се реве та чак ти се вие. Ти си жена, нелишена от мъжко внимание, на твоят мозък и тяло са го вдигали и го вдигат. Ти правиш як секс и винаги всичко разбираш. Няма нужда да ти се повтаря, пред теб няма нужда да се оправдават. Вратът ти е пречупен и повече не издържа тежестта на роднини от близо и далеч, проблемни приятелки, шантави съседи и... а, да, колеги, опитващи да се покатерят върху него.
Твоята съвест с последни сили ти позволявяа да скачаш в кревата при чужди мъже, при неправилни мъже, понеже въздържанието ще те доубие и ще те превърне в завършена кучка.
Нищо... нищо че лежиш и броиш шибаните цветчета по завесите, нищо че отиваш и плюеш от чуждите устни, от чуждата слюнка... Ти ставаш и си отиваш... с мислите си за пореден път...

Разбира се че не, със сигурност не си фригидна кучка, със сигурност не си ебливо курве, та ти да не си някое забравено от бога плашило. Ти си видяла страхотен и щастлив живот, ти си обичала, и теб са те обичали, наслаждавала си се на миговете щастие, кроила си ординарни планове, рисувала си с розови цветя бъдещето си, бъдещето на мъжа до теб, виждала си себе си като майка на пет деца, имала си кариерни перспективи, виждала си себе си реализирана.

Така ами, силна си, ти пребоядиса розовото в черно, и до сега се опитваш да го отмиеш от ехото на спомените, събираш сили и изтръгваш щепсела от телефонната розетка, сменяш сим-картата на телефона, измъкваш батерийката от звънеца на входната врата и гледаш да не палиш лампата вечер, понеже се боиш... Не е истина колко се боиш и не го искаш това минало, розовото минало. Теб ти е адски гот в черно...
Най-тежък ти се струва въпроса: "А какво не ти достига, за да си щастлива?"
Не ти достига общуване ли? Прекалено изобилно е, не можеш да се скриеш, дори и да искаш...
Тежи ти самотата? Едва ли. На теб ти харесва да живееш сама, да спиш по диагонал и да ходиш гола из къщи.

Не ти достигат пари? Е, те винаги не достигат, но ти никога не се ограничаваш в капризите си, можеш да се сдобиеш с любима кола или да отпрашиш в три през нощта за парче торта или да си позволиш да изхарчиш половин заплата за неделен шопинг.

Не ти достига секс? Е, само ако е с любимия. Пък и за какво ти е притрябвал? За чий ти е притрябвал любим мъж на тебе? Защо, по дяволите, да заселваш някого в мозъка си, в преживяванията си?! Защо да мъчиш мъжете със себе си - понякога невмвняема и неадекватна, със себе си - със завишена самооценка, със своите коремни мускули и стресов синдром?!

Деца, може би? О, да, деца са нужни, навярно... А дали, наистина? За да ги обременяваш със себе си на стари години? За да си омразната тъща/свекърва и пак да им бъркаш в живота?
Да си смениш работата? Не. Работата е готина, всичко те устройва, там те ценят и уважават.
Нагушила си се и не си опитвала още дръвцето? За нагушването е вярно, май е време да спираш, а от дръвцето още не можеш да се отхрачиш..

Отрова! Но не сега... Сега се показа слънцето и в огледалото не си толкова отвратна.
Още нямаш 30, имаш още половин година в запас, за да остарееш окончателно. По-късно ще мислиш за отровата... Сега е време за работа!