Съседи.

Рафаел Зюмбюлев не обичаше съседите си. Тези отгоре - защото непрекъснато тропаха и скачаха, тези отдолу - защото постоянно му искаха назаем сол и пари (при това първо сол, а после, уж между другото - пари), тези отстрани... абе, въобще, това тяхното направо на нищо не приличаше. Пък и останалите обитатели на входа не се ползваха от неговата гореща любов. Както навярно разбирате, това положение не можеше да продължава още дълго. Една сутрин Рафаел си изпи кафето, огледа се в огледалото, обу си чисти чорапи и залепи на вратата на входа мистериозно съобщение. Ето го и него:
Днес в 18 часа пред входа ще се състои събрание на живущите.
Присъствието е задължително.
Ваш Р.Зюмбюлев.
В определеното време народът се събра пред входа. Съседите се усмихваха с мазните си устни и гадаеха какво ли е намислил тоя асоциален тип Зюмбюлев. Цареше нездраво въодушевление. Ето че се появи и самият Рафаел Зюмбюлев. Той премина през тълпата без никого да поздрави, качи се на пейката, свали си шапката, помълча малко със сериозна физиономия, а после ясно и отчетливо тегли една дълга псувня на съседите си.

Онанистът Андрей.

Андрей не притежаваше нито ярка външност, нито пък, още по-малко, особен интелект. Освен това, за своите ненавършени тридесет години той все още не беше обладавал жена. Тук вече ви става ясно защо Андрей непростимо често прибягваше до онанизма. Ами, Господ да му е на помощ, както се казва.
Веднъж Андрей се беше запътил към магазина да си купи малко протеини и още някакви там путкимайни за рестото. По пътя си той срещна една девойка, много привлекателна девойка, да кажем. Гърдите и бяха пищни, лицето красиво, а и дупето и си беше на мястото. - Как се казвате, младежо? - вежливо се поинтересува девойката. - Андрей, - отговори Андрей. - Наеби ме, Андрей - му каза тя. Но Андрей не повярва на щастието си и подмина нататък, бързайки за своите протеини и други путкимайни.

Недялко Новаков

А ето, обърнете внимание например на Недялко Новаков - мъж на средна възраст. Нищо добро не мога да кажа за него. Облича се лошо, не обича да работи, има поведение на негодник. Обикновено седи на пейка край централната алея в парка, разглежда разхождащите се и пуска неприлични бъзици след преминаващите дами. Може да се изплюе на гърба на някоя старица, или да започне сбиване с минувачите, това за него е детска игра. Способен е на всякакви простотии. Понякога Недялко има скоропостижен секс с много по-възрастни от него жени, не се гнуси и от глупави малолетни, та нали са глупави, от тях никой не се гнуси. А виж жените на неговата възраст хич и не ги е еня за Недялко, не виждат в него перспективата, така да се каже. В апартамента му е бардак, крана му тече, мирише лошо. Мебелите са стари, телевизора - черно-бял. Приятели Недялко няма, хоби - още по-малко, само всяка вечер излиза пред блока и дълго-дълго наблюдава как расте мушкатото по съседските балкони.

Мисли.

Когато Петко Четвъртъков пъшкаше и се напъваше върху тоалетната чиния, в неговата глава, съвсем не на място, се появяваха умни мисли. При това в някакви други моменти от живота му, като че ли напук, къдравата му главица не се радваше на техните посещения. Беше му трудно да се съсредоточи и да доведе работата до заслужен край, беше разконцентриран - кой процес да предпочете. Кое в дадената ситуация е първичното - мисленето или дефекацията? Как едното влияе на другото? Каква полза може да се извлече от това?
Ето такива мисли измъчваха Петко. Да, не му беше леко на горкия човек в такива минути.

Флумастери.

Генади Коледаров пристигна в изтрезвителното и започна да буйства. Думкаше по вратата, наричаше пазачите гниди и мръсни копои, ядеше бой, пееше песни, измайстори книжно самолетче от мръсно парче вестник. После Генади спеше тревожен сън и потреперваше.
А всъщност и него някога майка му го е обичала. Веднъж, на един петнадесети септември, когато малкият Генчо тръгваше в първи клас, майка му го облече в новата униформа, сложи в чантата му химикалки, моливи, тетрадки, буквар - всичко беше лъскаво и ново - и го поведе към училището. По пътя те купиха от една сергия букет цветя. Само флумастерите на Генчо не бяха нови, ами от по-големия му брат. Но майка му ги беше допълнила със спирт, и флумастерите пишеха хубаво и ярко. Генади обичаше да ги мирише по време на час. Това бяха първите контакти на Генади с алкохола.

За оная работа.

Правят го и мъже и жени, зиме и лете, денем и нощем, нахранени и на гладно. някои го правят на работата, някои вкъщи, а някои го могат и на улицата. То не е свързано с углавни отговорности, не вреди на здравето, не води до финансови загуби. Някои обичат да говорят за него, някои го държат вътре в себе си.При някои се получава по-бързо, при други по-бавно, но го правят всички, независимо от интелекта и физическото развитие. Някои му придават огромно значение, други го смятат за нещо обикновено, но все пак го правят. И въобще, с това никого няма да учудиш. Всички знаят за него и повече тук няма какво да се каже. Понякога и аз захвърлям всичко и го правя.

Ноу Хау.

Някакъв човечец написал някаква повест ли, дълга приказка ли, и станал лауреат на престижна литературна награда. Не че приказката се получила особено мъдра, просто горкия човек я писал с носа си. Не, не си набутвал химикалката в ноздрата, разбира се, просто дълбаел по клавиатурата с мазния си израстък. Понеже си нямал ръце, бил безрък инвалид, човека. И аз така реших да стана оригинален и напечатах тоя разказ с кура си. Очаквам да ме наградите заслужено.