Живяла някога отдавна, много, много отдавна, една държавна служителка. Тя цял живот си била карала сред бумажките и хартийките, не знаела номера на китайката, но пък знаела всички входящи и изходящи номера на документите за последните тридесет и осем години плюс егенетата на редовните жалбоподатели.
Един ден мъничкият й подреден свят се разтърсил от неочакван трус - на бюрцето й, между двете добре гледани цици, й тръснали нов новеничък комп с цялата му там периферия и мериферия, който заел АБСОЛЮТНО цялото пространство на неголямото, но иначе функционално бюрце. Заел го тъй, че женицата нямала къде чашката с кафенце да помести. Какво да прави, клетата, трябвало да свиква.
И свикнала с компа.
Научила се да го включва и изключва и да не вика админа, когато забележи, че компа:
1. Не работи, защото
2. Не е плъгнат в елинсталацията.
Научила се да клика с мишката след мъдрия съвет на сина си да разцъква поне по шест часа на ден минички. Станала невероятно добра и с мишката, и на миничките.
Научила емес офиса, какво да прави, нямало накъде.
Всичко вървяло по мед и масло и тя даже не се притеснявала вече да слага кафето на компа и баничката на мауспада, когато дошли Злите Интернетаджии и й вързали компа в нета. Туй било с цел да обслужва жалбоподателите без да се налага те да й висят на главата.
Даже я обучили как да юзва е-поща /дори я отучили от навика й да я нарича електрическа поща/, но нали са Зли, не я научили да атачва.
И така, след няколко дни се появил някакъв тип с идеята да подаде документите си за някакъв конкурс ли, що ли или просто да проси пари от еврофондовете. Дал си той документите на хартия, тя му отправила забележките си, като го посъветвала да предаде коригираните документи в срок. Той бил от далечен провинциален град и я попитал дали не може да ги прати по е-пощата. Тя го погледнала учудено и попитала:
- Господине, а как мислите, че всичката тази хартия ще мине по електронната поща?