Вчера мислите се блъскаха в главата ми, удраяха с всичка сила челото ми и дори не можех да смогна да дам отговор на всички. Безмилостни са, скачат от една посока в друга, а очите ми се разширяват все по-ужасено.
Хващам главата си с две ръце и я притискам, ще се пръсне всеки момент...тогава идва умората, а след нея безразличето. Никога няма да мога да подредя света, както аз искам. Това не зависи от мен....отпускам се и най-сетне заспивам.
Колко пъти пренареждаме живота и мечтите си отначало, всеки път с нова енергия, с нова надежда. Сега ми се стува, че никога няма да почувствам вярата отново, знам че греша. Ще ставам и лягам с празни мисли ден след ден, докато една сутрин се събудя и видя, че слънцето грее, ще се питам как ли досега не съм го забелязвала и защо хората така безумно усложняваме живота си.
Сигурно някъде, някой 60 годишен човек мисли същото....това така ме плаши, плаши ме че ще пренареждам, започвайки отначало още безброй пъти.
Като тази игра, в която картите се подреждат, като пирамида, стигаш до третия етаж и тя рухва, наново, наново и накрая откачаш, буташ цялата пирамида и зарязваш реденето...не може ли поне веднъж да сложа финалната карта, или поне пирамидата да не се срине до основи....