|
|
| Тема |
 Файл 5 |
|
| Автор |
явepтъ (пристрастен) |
|
| Публикувано | 14.12.05 13:56 |
|
|
|
Това е то големия въпрос - за себе си ли ще пишем, или разчитаме на определена аудитория, оглеждайки се за нейните очаквания, предразсъдъци, щампи на възприятието. Не унижаваме ли очистителният творчески порив с жалкото умилкване пред потенциалния читател? И в същото време, ако сме решили да излеем върху хартията някакви мисли само за себе си, а после да хвърлим ръкописа в тоалетната и да му драснем кибрита, даже тогава ние волю-неволю оставаме заложници на своето възпитание, епоха и култура, та нали душата е трансцедентна, а езикът е напълно рационален, изчерпаем. Тяхната опозиция се изразява в това, че текста, проявен върху листа хартия, никога не прилича на онова, което тече в главите ни. Това са като че ли две струни, на които никога не им е писано да зазвучат в хармония. Вечната трагедия на автора, от която ръцете се отпускат безволево, от която се сгъстява чувството на изначална самота и ти се иска да се напиеш. Но тя е и спасителният пояс, защото на всеки критик, пуфтящ от отвращение след прочитането на поредния ни опус, ние можем да кажем - господа, не бъркайте автора с произведението, те не са тъждествени!
Това толкова отвлечено и претенциозно въведение го написах от чист егоизъм, тъй като се опитвах да избегна къде-къде по-концептуалния въпрос - а поради каква причина, по дяволите, се пише въобще нещо подобно? Деца, аз пиша за себе си, и в същото време имам смелостта да разчитам на вашия интерес към тези бълнувания.
И така, да се захващаме за работа.
П.С. Моля, въздържайте се от коментари в темата. За тази цел има бележки.
П.П.С. За любители - ето го и архива:
| |
| |
| 
|
|
