Имам всичко, каквото искам. С много малки изключения. Това ме лишава от дълбочината. Живея на плиткото, плацикам се и си пея. Смея се често. Защото не мисля за страшни неща както преди. Преди мислех за разни опасности и как първа да ги издебна изотзад. Обаче в момента ги няма. В момента има само хубави неща. А когато бях на тъмно, ми беше кофти. Нямаше лъч, нищо нямаше.
А сега... сега само ако се случи някоя стара песен да засвири, само тогава си спомням за тъгата. Една такава ми свири в момента. И ми става едно уютно някак си, и носталгично, защото е била моя си изстрадана тъга... Сигурно съм егоист. Може човек да индуцира някакъв вид щастие, примерно временно - ако се напие да речем, и се чувства щастлив. Но... да искаш да върнеш усещането за тъга, понеже ти липсва някак си, понеже дълго е било при теб преди... това май не съм го чувала. Но може и да го има, просто не ми се е случвало до сега.

Писва ми от равномерност. Искам нещо да ме разтърси. Но все пак да е нещо хубаво защото не обичам страшни неща да ме разтърсват. Но не знам какво да бъде то. Трябва само да го пожелая, и ще се случи. Научих се да случвам нещата. Някои се случват по-лесно, други - по-трудно, а трети - се случват чрез нещо четвърто.
Слушайки тази музика си спомням за хората, които са били добри с мен когато бях в тъмното. И се връщат още разни спомени. В самите спомени няма тъга, а има тъга по самите спомени. Спомням си за отдавна нечувани кюта, отдавна невиждани лица, и за тези, които от миналото ми са останали в сегашното. И опитвам да отгатвам кои от тях ще останат в бъдещето.

Не е ли всичко някак си празно, предречено и твърде безинтересно? И нещастието и щастието? Или е просто скука..., или съм "шило в торба" и се чудя каква още глупост да измисля?

Изобщо... има ли какво да се говори за света и за живота? Май не остана много. Май всичко изприказвахе... Всичко е ясно. Всичко. Скука просто. Може би трябва да започна да играя на тото. Или...?

ВИ

19-03-2003