|
Точно в 07:00 ч. външният звънец събуди Мед. Тя дошляпа боса, рошава и пижамена до вратата само за да премига срещу оглеждащите я от главата до петите двама полицаи. След щателно проучване и запитване дали е сигурна, че точно тя живее в този апартамент, може би надявайки се, че фактът че се събужда именно точно в него, не означава непременно това да е постоянното й място на обитание, единият от полицаите съчувствено и с голяма симпатия я уведоми, че трябва да се яви в 09:30 ч. в n-ското районно полицейско управление, понеже имало обвинения и жалба срещу нея.
Мед пак премига, прие призовката и се прибра дълбоко замислена, обратно - в именно нейният си апартамент. Хич, ама изобщо хич не можеше да си представи в какво може да обвиняват точно нея (и апартамента й). Единственото за което се сети бе, че може би искат да арестуват папагала й, задето цвърчи толкова силно или пък в пристъп на абстиненция за сладко е изтръгнала вафлата от ръцете на някое невинно дете без да помни.
“Олеле!” – уплаши се Мед, като си представи как поставена пред дилемата дали да предаде папагалчето на властите или да забегне с него и да стане моряк, избираше второто и във въображението си вече се виждаже да крачи по жълтеникав селски неутъпкан път с клектата в ръка, на гърба с раница пълна с чорапи, четки за зъби и голямо количество папагалски семки, изселена завинаги от родният си град. На път към районното, подготви защитната си пледоария, в която най-вече щеше да се опита да омаловажи наистина неограничените способностите на гласовият апарат на горкото птиче (което представа си нямаше защо Мед цяла сутрин му шъткаше след посещението на полицаите) - “Ама как? Някой се е оплакал че птичката ми чурулика?” и да заеме твърдо природозащитна позиция - “Къде отива природата, пеперудите и птичките, ако всички вземат да се оплакват?”. Но ако все пак редник-генерал-лейтенант-инспекторът или както там му беше титлата останеше непреклонен и настояваше за арест, Мед щеше да натърти, че това е напълно безсмислено и ненужно жестоко, защото обвиняемият по рождение си е в затвора и понастоящем живее в тясна, мръсна, гадна килия върху фризера в кухнята й, и ако дори правото му свободно да се изразява отнемат, де ще му излезе краят и накъде изобщо върви този свят? Ако пък законът, в лицето на облеченият в полицейска носия господин, треснеше с непреклонен железен юмрук по бюрото, може би упорито отказващият до сега да говори (говорящ) папагал щеше да се оправдае сам, като се посочи и попита невярващо “Кой? Аз? Да чуруликам? Ааааа, няма такова нещо, да си имаме уважението!”. Тогава устремените към него белезници щяха да увистнат във въздуха, а полицейският кордон около входа гузно да се разпръсне.
А може пък наистина Мед да беше обвинена в някое изумително жестоко и брутално престъпление и това да бяха последните глътки свобода, които поемаше? Тогава тя самата, а не папагалът й, трябваше да се сочи с пръст, да премигва с огромни телешки невинни очи и с тъничък и възнепорочен глас да мърка “Кой?… Аз? Аз?!!?!!?!?… С БРАДВА??!?!??…Аз??!!!??!?”
Ах, дойде Часът Х! Инспекторът поведе Мед, вероятно към стаята за изтезания, както предположи тя, подозрително прехвърляйки някакви листя из ръцете си. И тъкмо преди Мед примирено да протегне напред долепените си ръце, за да й сложи прангите и да изхлипа “О, моля Ви, не го направих нарочно!”, човечецът й съобщи, че всъщност търсят брат й, за да му искат старият паспорт. “ООооо...!".
Всички свръхинтересни адвенчърски теории за случая се сгромолясаха с гръм и трясък в главата на Мед. “Ама че скучно полицейско управление! Никакво въображение!” – заключи тя и тръгна да търси приключения по път към работа.
|
Дръжте папагалаааааааа!
