|
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена PDF Печат Е-мейл
Съдържание на статията
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена
Страница 2
Страница 3
Страница 4
Страница 5
Страница 6
Страница 7
Страница 8
Страница 1 от 8
Христо Христов
Годината е 1959, месецът септември. 166 души от току що закритото трудово-възпитателно общежитие (ТВО) в Белене са преместени в няколко изоставени бараки до каменна кариера край Ловеч. За следващите три години това място се превръща в зловещото българско копие на Сталиновия ГУЛАГ. През него минават над 1500 души. Със садистична методичност са смачкани хиляди човешки живота, разбити са стотици семейства, а 147 изпратени в лагера никога не се връщат. Когато 30 години по-късно, на 22. III. 1990, прокурорът на въоръжните сили ген.-майор Боню Трендафилов (покойник) подписва постановление за образуване на следствие за изясняване на престъпленията в лагерите край Ловеч и Скравена нито жертвите, нито преките изпълнители, камо ли широката общественост знаят пълната истина. Само малцина от партийната върхушка и и няколко висши служители в МВР са наясно с цялата история. За да не се стовари удара върху партията в ръководството на БКП ловко го отбиват като с откъслечните разкрития в партийния орган "Работническо дело" го насочват към Мирчо Спасов, който трябва да изиграе последната си роля - тази на изкупителна жертва. Още на пленума на 16. ХI. 1989 седмица след като вече неговия покровител Живков вече не е на власт вътрешният министър Димитър Стоянов в изказването си призовава за разкриването на "зловещата роля на Мирчо Спасов". Първите двама висши функционери, които са изгонени от партията се оказват именно старите бойни другари Живков и Спасов. На ХIV извънреден конгрес на БКП Мирчо Спасов е вече отписан. След конгресната препоръка да бъде лишен от членство в БКП в решението си за бившия зам.-вътрешен министър, Централната комисия по партийна етика на БКП (КЦПЕ) записва: "С повишени критерии и партийна взискателност следва да се оцени вината на Мирчо Спасов за допуснатите беззакония и извращения в лагера край Ловеч през 1959-1962. Не е приел съществени мерки, а дори е указал и побоища...Той носи лична отговорност за извращенията", заключава комисията. Тя отбелязва, че след разкриване на злоупотребите на Спасов в служба "Културно наследство" при МВнР на пленума от 2. III. 1982 "Живков и Политбюро проявили снизхождение и само са го извадили от състава на ЦК без материалите да са предадени на съдебните органи". ЦКПЕ изключва от редовете на БКП Мирчо Спасов. В партията обаче както по-късно става ясно не казват цялата истина за лагерите, просто защото не е изгодно. Самата БКП и правоприемницата й БСП пропускат да се извинят за лагерите и до днес.
На 29. III. 1990 прокурорът от прокуратурата на въоръжените сили полк. Лилко Йоцов, на когото е възложено дело 4/1990 за лагерите, издава постановление за арестуването на Мирчо Спасов. На следващия ден с указ № 344 на Държавния съвет, чийто председател тогава е Петър Младенов, на Спасов са отнети званието генерал-полковник и всички ордени и награди. На 29. III. 1990 една от най-силните фигури в МВР и партията през 60-те и 70-те недосегаемият до тогава Мирчо Спасов за първи път застава лице в лице с прокурор като обвиняем. Той прави разкайващо самопризнание: "От днешно време преценявам, че беше нереално да се изпращат в лагера лица без присъди, но по това време не мислех така. Ние - политбюро на ЦК на БКП и нашето министерство силно копирахме съветските другари, техния опит. През 1959 бях най-младия зам.-министър на МВР и ме натовариха да отговарям и създам лагера край Ловеч. Заповедта ми бе предадена от министъра Георги Цанков на заседание на колегиума на министерството. Предполагам, че има решение на ЦК. Сигурен съм, че лагерът се създаде с решение на ПБ на ЦК на БКП".
Твърдението на Мирчо Спасов обаче се оказва погрешно и по-скоро е опит да се пренесе отговорността и към политбюро. В действителност не е открито решение на политбюро за създаване на лагера край Ловеч. От намерените стенограми на политбюро обаче е ясно едно, че въпросът е обсъждан и никой от неговите членове не може да отрече, че не е знаел за създаването на лагера край Ловеч.
Реализирането на тази идея не е някакво случайно изключение в действията на БКП, а точен израз на политиката й, водена още от момента на взимане на властта. За това свидетелства и богата предистория. Тя започва със създаването на лагери още ведната след 9. IХ. 1944. Чрез тях БКП извършва безпардонна разправа с опозицията до пълното й ликвидиране както и смачква в зародиш противниците си в обществото. Онези, които по една или друга причина са пропуснати от Народния съд са застигнати от въдворяване в ТВО или изселване в затънтени райони за дълги години.
Първият лагер е създаден до Сандански - гара Свети Врач през януари 1945 и е просъществувал до март същата година. След това е преместен в Станке Димитров (днешна Дупница), където е функционирал до септември 1945. Друг лагер от март до 1947-1948 е създаден край яз. "Росица" (днешен "Стамболийски"). От октомври 1945 до края на 1946 в пернишката мина "Куциян" са въдворявани белогвардейци. През 1948 "Куциян" се разделя на две, защото са докарани голям брой земеделци Николапетковисти и една част от лагеристите е преместена край с. Богданов дол, Пернишко до 1951, а друга в с. Николаево, Казанлъшко до юли 1949. Лагер се създава и в с. Ножарево, Силистренско, край Тутракан от началото на 1947 до средата на 1952. За жени е имало легер в един от манастирите край В. Търново, който през 1947 е преместен в с. Босна, Тутраканско. Край с. Бошуля, Пазарджишко от 1945 до 1949 е просъществувал лагер само за криминално проявени лица.
В протокол №5 от 27. IV. 1949 на Министерски съвет, чийто председател по това време е Васил Коларов, се обсъжда и взима решение № 1 на МС от същата дата на островите на Белене да се организира в ТВО и то да стане основен лагер за политически лица. След създаването му всички политически противници на БКП са събрани там.
На 8. VII. 1952 Вълко Червенков пише писмо до МВР, с което иска в политбюро да бъде представен "точен доклад от Георги Цанков (тогавашен вътрешен министър, б. а.) за броя на въдворените, причини и пускания". В строго поверително писмо МВР отговаря, че в ТВО към този момент са се намират 2323 лица, от които 2248 мъже и 75 жени. В поверителната справката се изнасят и конкретни данни за настаняване в ТВО:1949 г. - 249 души, 1950 г. - 233,1951 г. - 1459, 1952 г. - 355
По характера на причини за въдворяването те са разделени на:
1. Бивши белогвардейци, участвали в окупационния корпус в Югославия и други вражески прояви - 5 души
2. Бивши полицаи, извършвали убийства, изтезания преди 9. IХ. 1944, укрили се от Народния съд - 262
3. Бивши царски офицери за престъпления до 9. IХ. 1944, укрили се от Народния съд - 173
4. Провокатори и за предателства в партията - 47
5. Активни Ив. Михайловисти (ВМРО) - 41
6. Лидери, бивши министри и други водачи на буржоазни и фашистки партии - 65
7. Ръководещи и активни Никола Петковисти и Лулчевисти, членове на върховното и окръжни ръководства, народни представители - 529
8. Бивши водачи на легионери и ратници - 66
9. Изменници на родината, заловени на границата или в опит и подготовка за това - 26
10. Ятаци и помагачи на бандити или шпиони и дивесанти, прехвърлени в страната - 279
11. Участници в нелегални конспиративни групи и организации - 170
12. Разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, разпространяване на анонимки и други разни - 243
13. Чуждунци, влезли нелегално в страната по неустановени причини - 41
14. Анархисти с активни действия - 43
15. Сътрудници на полицията - 98
16. Сътрудници на чужди разузнавания - 91
17. Криминални престъпници: рецидивисти, сводници и проститутки - 144.
В дело №4/1990 за лагерите е приложена и строго поверителна справка за въдворени лица в ТВО към 25. VII. 1953 в ТВО-Белене. Тогава в него са се намирали общо 1913 души. Задържани за контрареволюционна дейност са 1732 лица, а за криминални прояви - 181. Със заповед №22 от 5. VIII. 1953 на МВР са освободени 858 лица, останали са 1055. От тях 874 за контрареволюционна дейност и 181 - криминални.
За контрареволюционна дейност:
1. Полицейски служители - 156
2. Бивши офицери - 92
3. Анархисти - 16
4. Никола Петковисти - 123
5. Разни (Михайловисти, демократи) - 290
6. Провокатори - 27
7. Бивши министри и ръководни лица на опозиционни партии - 21.
С протокол "А" №135 на ПБ на ЦК на БКП в състав - В. Червенков, А. Югов, Т. Живков, Г. Дамянов, Г. Цанков, Г. Чанков, М. Нейчев, Р. Дамянов от 5. IХ. 1953. се предлага да се закрие единственото в страната ТВО в Белене, в което са изпращани лица за контрареволюционни и криминални престъпления. Ръководството на партията потвърждава освобождаването на 853 лица в Белене, извършено на 5 август и от 1 септември същата година да бъдат освободени още 584 въдворени. В съобщение на председателството на Народното събрание и Министерския съвет се казва, че "са налице условията за закриване на ТВО-Белене и за вдигане на изселническия режим над разселените лица.". В друг доклад на членовете на политбюро Г. Цанков, Г. Дамянов и М. Нейчев от 26. VIII. 1953 е отсята информация само за "останалите към 1953 в ТВО бивши министри и ръководни дейци на буржоазни партии". Посочват, че могат да бъдат освободени Недялко Атанасов Мочуров, Христо Николов Стоянов, Любен Ангелов Диков, Димитър Досев Вълев, Петър Николов Сърбински, Минчо Петров Драндаревски и Райна Николова Папардова. За Иван Вълков, Александър Гиргинов, Стойчо Мушанов, Марко Рязков, Никола Недев, Петко Стоянов се уточнява, че могат да бъдат предадени на съд. От задържаните 118 бивши офицери се посочва, че може да бъдат пуснати 29, сред които генералите Крум Лекарски, Васил Любенов, Кирил Янчулев, Тодор Тошев и Боню Бонев. На съд можело да бъдат предадени 89 души сред които бившите генарали Ганчо Иванов, Никола Ганчев и Констадин Чешмеджиев. В същия доклад се посочва, че след 9. IХ. 1944 в страната са изселени общо 7025 семейства с 24624 членове.
След закриване на ТВО-Белене от 1. I. 1954 до 5. ХI. 1956 не имало въдворяване по политически причини. С Указ за изменение на Закона за Народната милиция, публикуван в бр. 25/29. III. 1955 в "Известие на президиума на Народното събрание" се приема поправка за ТВО. С нея в трудово-възпитателно общежитие със санкция на министъра на вътрешните работи и главния прокурор се въдворяват за определен срок криминални престъпници, спрямо които наложените наказания не са изиграли възпитателна роля. На 4. VIII. 1956 Указ № 468 за някои права на Народната милиция претъпрява промяна. С парагараф единствен се приема, че милицията с разрешение на главния прокурор може да взима три вида мерки "спрямо лица, осъждани за престъпления срещу Народната република или такива, които с оглед на миналите и сегашните си антинародни прояви могат да съставляват опасност за обществения ред, спрямо рецидивисти, осъждани за престъпления против обществената и личната собственост, за разврат, подправка на документи и парични знаци, за насилие спрямо органи на властта или за хулиганство, както и спрямо лица, които нямат постоянно местожителство съзнателно отблягват да се занимават с обществено-полезен труд или систематически скитат из страната".
Трите мерки са:
а) принудително установяване на друго местожителство за определен срок
б) забрана за напускане на местожителството за определен срок
в) настаняване за определен срок в ТВО, ръководено от МВР под надзора на прокуратурата. Срокът за престояване в ТВО се определя от министърът на вътрешните работи и главния прокурор. Три години по-късно, през 1959 последната точка от указа ще се използва от МВР като законово основание за изпращане на "хулиганите" в секретния лагер край Ловеч.
Въпреки, че няма реална опасност в България да се случат събитията от Унгария през 1956 партията взима превантивни мерки и ТВО в Белене отново се превръща в политически лагер като е напълнено с опасните за комунистичските управници лица. Априлският племут от 1956, на който Живков затвърждава позициите си като първи секретар на ЦК на БКП от 1954, вече е минал. Следвайки ленинските принципи диктаторът поема твърд курс към "укрепване завоевания на социализма". С протокол "Б" №9 от 17. ХI. 1956 ПБ на ЦК на БКП взима решение за изселване от столицата на всички обществено опасни лица. В него е записано: "Да се въдворят в ТВО-Белене най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и престъпни елементи, настанили се на местоживеене в София и други големи градове".
Стига се до датата 21. I. 1958, когато на заседание на ПБ на ЦК на БКП по доклад лично на Тодор Живков се обсъжда въпроса за засилване на борбата против хулиганските прояви. Решението буквално е следното: "С цел да се засили борбата против някои зачестили хулигански прояви политбюро счита за целесъобразно др. Георги Цанков (министър на вътрешните работи, б. а.) да организира въдворяването на принудителен физически труд отявлени и вредни за обществения ред хулигани, крадци, рецидивиски и други разложени елементи".
През август 1959 при едно интервю с чуждестранни журналисти министър-председателят Антон Югов, заявява, че в България няма вече ТВО. Откровената лъжа, тъй като лагерът в Белене е работил с пълна пара, е могла да предивика негативни външнополитически последствия, събира спешно партийната върхушка, която решава незабавно да бъдат освободени по голямата част от въдворените в Белене. Това става с решение от 27. VIII. 1959 политбюро в състав Тодор Живков, Иван Михайлов, Георги Цанков, Димитър Ганев, Вълко Червенков, Димитър Димов, Младен Стоянов, Станко Тодоров и Пенчо Кубадински като е прието да се освободят всички 276 политически и 981 за криминални прояви. В ТВО остават 166 лица, определени като непоправими рецидивисти. На същото заседание от 27 август вътрешният министър Георги Цанков в строго секретен доклад посочва какво трябва да стане с тези останали 166 рецидивисти. Той излага пред политбюро решението, "че за по-правилното и по-ефективно воденеводене на борбата срещу криминалните рецидивсти и хулиганите е целесъобразно да се разреши сега - временно МВР в отделни случаи за лица по много прецизна оценка, които са станали нетърпими за обществото поради многобройните нарушения от тяхна страна на спокойствието на гражданите, да ги изпраща на принудителен физически труд в отделни обекти като каменни кариери и други подобни". В тази връзка той предлага на политбюро неосвободените до тогава 166 лица от Белене да останат на тежък физически труд. Въпреки, че няма открито решение на ПБ на ЦК на БКП и прокуратурата през 1990 приема, че политбюро не е взимало такова, предложението на вътрешния министър Цанков в действителност е изпълнено. Въпросните 166 непоправими рецидивисти поставят началото на лагера край Ловеч. Него МВР формира като Трудовата група-Ловеч, филиал на ТВО-Белене с щатен състав 7 офицери и 83 старшини - охрана и надзиратели. 40 години по-късно се разбира, че съдба на заточените край Ловеч е решена с благословията на Тодор Живков след предварителен разговор на министър Георги Цанков лично с диктатора. Затова свидетелстава неизвестена и непубликувана досега стенограма от заседанието на политбюро от 5. IV. 1962, когато вече скандалът с лагера тресе партията и ПБ на ЦК решава да го закрие. Изказването на Георги Цанков показва, че още през 1959 Живков е бил информиран за новия лагер: "През 1959 ние разгледахме обстановката в страна и дойдохме до заключението, че не ще може да държим лагера Белене. Говорихме с др. Живков няма ли да е разумно да закрият този лагер. Ако има хора, които са непоправими, да се пратят в затворите. Белене остана за усложнено време. Ставаше въпрос за една група от 500-600 души - какво да ги правим? Дали да ги пуснем и да започнем да ги гоним наново или да ги изолираме някъде. Тогава решихме да открием една кариера в Ловеч, където да приберем тези хора и да ги превъзпитаваме чрез тежък физически труд".
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена PDF Печат Е-мейл
Съдържание на статията
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена
Страница 2
Страница 3
Страница 4
Страница 5
Страница 6
Страница 7
Страница 8
Страница 2 от 8
Петър Гогов: Изпълнявахме само устни заповеди на Мирчо Спасов
Първите лагерници са настанени в няколко бараки останали от младежката бригада, строила ж. п. линията Ловеч-Троян. Лагерът се намира вдясно по посока Троян при разклона за с. Хлевене. Първият шеф на Трудовата група-Ловеч (ТГ), но за кратко е е полк. Иван Тричков, началник на Белене. Преди лагера да започне да функционира той нарежда на Петър Гогов, тогава зам.-началник на Белене да преведе в кариерата в Ловеч оставените в закритото ТВО затворници. Първата група от 20 души е изпратена с Цвятко Горанов да подготви помещенията. След 20 дни и Гогов заминава за Ловеч с останалите.
Бившият лагерник Тодор Минков от София, задържан през 1957 по време на една от "хулиганските" акция и изпратен в Белене без съд и присъда, е сред първите, които са изпратени в Ловеч. Като дата на заминаването за новия лагер в показанията си той посочва 10. IХ. 1959: "Вкараха ни в дъгла барака с нарове на два етажа. Още първата вечер ни биха милиционери. На другия ден ни закараха на мястото на бъдещата кариера да къртим камъни и с бягане да ги носим на 150-160 м., където ги струпвахме на камари. При бягането минавахме по коридор от милиционери, които от двете страни ни биеха с тояги. Побоят командваше капитан Горанов, той също биеше..."
Първата група от новопристигнали лагерници наброява около 40-50 души. От 166 в началото само след няколко месеца край Ловеч вече има около 1000 души. При идването на нови въдворени под командването на Горанов се е изпълнявал специален "ритуал", приет като традиционен за лагера - старите са строявани на плаца в шпалир и им е било заповядвано да бият с тояги новодошлите. Който не е изпълнявал също е получавал тояга.
Сутрин денят е започвал към 4-5 ч. без значение от сезона. "Нямаше лято, нямаше зима. Откарваха ни на кариерата, където работихме до късно през нощта, защото много хора не можеха да си изкарат нормите", спомня си лагерникът Тодор Минков. Почивка се е разрешавала само на обяд за един час. Товаренето на влаковата композиция е трябвало да се извърши за 5-10 мин. Дневната норма за мъжете е била между 8-20 куб. м. камъни. Всичко се е ивършвало на бегом. Храната обикновено се е била постна и предимно от зеленчуци - цвекло, зеле, спанак, бобена чорба, сутрин - студен чай с парченце мармелад. Дневната дажба от хляб е била около 700 гр. и се е давала наведнъж вечер като се е изяждала веднага. Къпането е ставало само в близката р. Осъм. Лагерниците са обличани в стари войнишки дрехи, били са въшлясали, а в бараките не е могло да се спи от дървеници и други паразити. Повече от година не е имало никакво лекарско обслужване. Бившият лагерник Нено Христов от с. Изворово, Старозагорско признава: "Никога през живота си не бях виждал гнойни рани по телата на хората, в които имаше червеи. Единственото нещо, което можеше да се направи бе да помолиш близките да уринират върху раните по гърбовете, за да заздравеят, други средства нямаше..."
Назначената през юли 1990 от военната прокуратура лекарска експертиза, в която са ангажирани светилата на здравеопазването ни като проф. д-р Стойчо Раданов, ръководител катедра по "Съдебна медицина" на МА, прави потресаващи изводи: "Лагерниците не са имали възможност да говорят помежду си, да поддържат контакт с външния свят, да предявяват претенции и оплаквания, да запазят личното си достойнство и самочувствие на човешки същества. Още при постъпването в лагера, както и по време на целия престой в него, повечето от тях са били жестоко и в повечето случаи безпричинно бити с тояги и гумени маркучи... Условията на живот са носили известен белег на неоправдан садизъм..."
Писменни разпореждания за режима в лагера не са давани. В показанията си всички от ръководството на ТГ сочат, че са действали единствено по усти указания на Мирчо Спасов. Началникът на лагера Петър Гогов признава при първия си разпит на 23. III. 1990: "Нормативни документи нямаше. Всичко се изпълняваше по устни заповеди на Мирчо Спасов. Здравен пунк се създаде през ноември 1961. Чакъров (Делчо Чакъров е началник на отделение "Въдворяване и изселване" при МВР, след него идва Семко Ковачев, б. а.)от София ми се обади да не правим свиждания. Разрешавахме колети с храна до 2 кг и до 100 лв. на месец. Къпането ставаше в неделя следобяд на реката - това бе заповед на Мирчо Спасов, устна по телефона. Той забрани болните да се изпращат в болница и разпореди труповете да не се връщат на близките.
Аз лично съм присъствал на побой нанасян от Газдов и Горанов. Горанов ги биеше с бастун навсякъде, не гледаше къде удря. Много пъти съм му правил забележка да не бие хора, дори едни път му взех бастуна и го направих на парчета. Той после започна да бие с дъска. Газдов и той биеше комуто му падне, но повечето нареждаше на затворници да бият други задържани. Не съм констатирал дали след такъв побой е настъпила смърт на някой задържан. Окръжният началинк на МВР-Плевен Георги Аргиров ми каза, че който умре умре. Който остане жив остане и като излезе и види работник, да му сваля шапка. От него разбрах, че това указание е дадено от Тодор Живков, той го предал на Мирчо Спасов, който го казал на Аргиров, а той на мен".
Цвятко Горанов Бановски, началник обект в лагера, заявява пред прокурора: "С откриването на ГТ-Ловеч Мирчо Спасов устно нареди да се работи от изгрев до залез слънце. Той не издаваше писменни заповеди. Мирчо Спасов каза, че тези хора трябва да работят при много тежък режим "да им се напукат ръцете от работа и когато излязат навън да свалят шапка на работника". На нас казваха, че всички, които идват са криминални престъпници и ние ги смятахме за такива. Аз лично никога не съм нанасял побоища, нито съм убивал. Те умираха от тежък физически труд, слаба храна. Често се избиваха помежду си. Десетина дни след като се прехвърлихме в лагера дойде Мирчо Спасов и ми каза: "Това са най-непоправимите криминални престъпници. Те трябва да работят при най-тежък режим от тъмно до тъмно, при най-високо напрежение! Почивка само на обяд! Да работят до умиране!".
Никакви дисциплинарни наказания не са налагани, защото нямаше правилник. Нямаше норми. Ние изпълнявахме само нарежданията от горе".
Самият Мирчо Спасов твърди, че "министър Цанков ми даде задача да отговарям за лагера след като той вече функционираше. Нареждал съм режима да бъде строг". "По това време като зам.-министър на МВР по ДС отговаря за две централни поделения и няколко служби между които отделение "Въдворяване и изселване" (ВИ) под. 0789-София, към което се водят лагерите и изселванията. Всъщност Мирчо Спасов се превръща в едноличен шеф на лагера и още при създаването му се разпорежда така, че никой друг освен него да има достъп до адското място. За това свидетелства и първият секретар на окръжния комитет на БКП в Ловеч по това време Дочо Шипков: "През 1960 лично при мен идва Мирчо Спасов и ме уведоми, че в лагера са настанени престъпници и хулигани и затова режимът е строг. Каза още, че лагерът би лна централно подчинение на МВР. Препоръча ние да не се интересуваме и да не се месим в работата на лагера".
"Това, че съществуваше лагера в Ловеч се знаеше много добре от ПБ на ЦК на БКП и от ръководните и партийни кадри в страната. Знам, че по същото време на партийни събрания имаше изказвания, че лагера в Ловеч е внесъл порядък в страната", заявява Мирчо Спасов на втория си разпит на 4. IV. 1990. На 28. IV. 1990 той е привлечен като обвиняем за убийствата. Притиснат до стената Мирчо Спасов отрича обвиненията и заявява: "От всички, включително и от Тодор Живков се знаеше, че режима в лагера е много строг, и бих казал суров. Указания за този режим се даваха от ръководството на МВР и от политбюро. Тези указания се даваха директно на мен от министър Цанков. Аз ги съобщавах на отделение "Въдворяване и изселване" в лицето на началника му Семко Ковачев, а оттам те достигаха до лагера. Директни указания за режима в лагера на ръководството му не съм давал". Някогашното страшилище за въдворените се опитва по всякакъв начин да омаловажи ролята си: "Такъв тежък режим бе създаден за превъзпитаване на настанените в лагера престъпници. По това време се смяташе, че един голям криминален престъпник е и политически престъпник, и че взиманите спрямо него мерки са законни. Това беше виждането на ЦК на БКП. Аз законите не ги правех, а бях само един изпълнител".
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена PDF Печат Е-мейл
Съдържание на статията
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена
Страница 2
Страница 3
Страница 4
Страница 5
Страница 6
Страница 7
Страница 8
Страница 3 от 8
Донос от селсъвета - достатъчен за изпращане в българския ГУЛАГ
В съревнованието кой да е тартор № 1 в лагера Цвятко Горанов и Николай Газдов си съперничат. Бившият лагерник Александър Златарски от София описва много сполучливо садистичните им наклоности: "Горанов и Газдов биеха зверски, биеха така жестоко все едно, че се вживяваха като правеха това. Може би биеха от любов към побоя. След като те започваха се знаеше какъв е края на човека". Газдов пристига в Ловеч като оперативен работник по ДС също от ТВО Белене, но малко по-късно през юли 1960. При първия си разпит заявява: "Всички заповеди на задържани бяха подписани от Мирчо Спасов, нямаше прокурорски подпис или подпис на вътрешния министър. Заповедите за въдворяване бяха за срок от 1 година. Задържаните бяха само криминално изявени лица, поне така пишеше в справките им". Бившият бъчвар, роден през 1920 в с. Деляновци, Великотърновско и приет за член на БКП през 1945, обаче е ненадминат в методите, чрез които упражнява ежедневен физически и психически терор над лагерниците. "До идването на Газдов режимът в лагера бе такъв, че че даваше гаранции на този задържан, който не изпълняваше нормата, че някога ще излезе жив от лагера. След пристигането на Газдов тази гаранция отпадна. Той се разпореждаше с живота на лагерниците без да се съобразява дали те са си изпълнили нормата или не". Това заявява на 10. VII. 1990 при очна ставка със самия Газдов бившият лагерник Георги Йосифов и цитира една от любимите фрази на майора от Държавна сигурност: "На кариерата бачкане и бой до смърт!"
Газдов е имал свой смразяващ "специалитет", който е демонстрирал нееднократно пред лагерниците, потвърден в показанията на повечето оцелели от ада край Ловеч. Когато е набелязвал някого, който трябва да бъде убит, е очертавал пред строя кръг, викал е по име жертвата, поставял я е в очертанието и й е подавал огледалце, за да се огледа за последно. Обикновено на жертвата е заповядвано да си вземе таргата и от кариерата са връщали трупа й, загърнат в сламеник.
Освен, че е биел до припадък, Газдов е имал склоността да нарежда жертвите да бъдат довършвани от бригадирите - най-изявените криминални затворници, докаране от Белене. Сред най-често споменаваните имена са тези на Стоян Калеев Даков (Узукчиев)-Шахо от София, Атанас Иванов Левордашки (Атанасов) от Враца, Благой Гайтанджийски - Благо Магарето от Пловдив, Димитър Цветков от София, Антон Шаров - Шаро Кучето от Бургас, които с очевидно усърдие, жестокост и престарание са изпълнявали неговите заповеди.
През ноември 1961 Газдов е уволнен от лагера, въпреки жалването му до зам.-вътрешния министър Григор Шопов, че Гогов му се месил в работата по линия на ДС и защитата, която имал от началника на ОУ на МВР-Плевен ген. Георги Аргиров. Петър Гогов, който през август-октомври 1961 се разболява и отсъства от лагера оставя за свой заместник Газдов. "След връщането ми партийният секретар на поделението капитан Георги Атанасов ми каза, че в лагера стават страшни неща. Газдов биел наред и се разпореждал задържани да бият други, някои от които починали", заявява Гогов пред следствието. На партийно бюро в присъствието на началника на ОУ МВР-Ловеч Кирил Александров се взима решение за освобождаването на Газдов и налагането му на партийно наказание "мъмрене" с предупреждение за вписване в партийните документи. "Газдов бе жесток човек, постоянно затягаше режима. Той бе уволнен на 5. ХI. 1961. Формално в предложението писах, че е изпращал въдворявани да му крадат орехи", признава Гогов. При разпита Газдов отрича всичко въпреки и серията от очни ставки с оцелели лагерници проведени през юли 1990 от следствието.
"Биеха ни като животни, храниха ни като животни, работихме като животни". Този израз от показанията на Лозан Лозанов, попаднал в лагера през 1961, защото се пътувал без причина с влак от София до Ямбол, най-точно характезира, онова, което е ставало преди 40 години край Ловеч. В действителност в лагера въдворяването е трябвало да става по предлежение на милицията и с решение на прокурор, но следствието установява, че прокурорско решение се е взимало само в началото. Тези безконтролни действия довеждат до един прост факт - в лагера е могло да се попадне дори с донос на някой местен началник на милицията или пратиен секретар. Не са един или два случаите по делото, чрез които съвсем очевидно се разбира, че даден човек се е оказал в лагера не защото е криминален рецедивист, а просто, защото е пречил дори и на обикновен селски партиен секретар. Разказът на оцелелия бивш лагерник Марин Георгиев от Стралджа е точно такъв пример: "В ТКЗС не съм влизал. Обработвах земята, която ми беше дал баща ми. След 9. IХ. 1944 с мен се заяде председателя на селсъвета. Заканваше се, че ще ме разгроми. Един през април 1961 пасях овцете, когато дойдоха двама цивилни и ме закараха в Ямбол. Оттам с още 12 души пристигнахме в Ловеч, а оттам в лагера. Още щом слязохме старите лагерници ни запукаха с дървета. После ни хвърлиха едни мазни дрехи и ни остригаха. Аз плаках като дете. Спахме на три етажа, на голи дъски само с едно одеало в помещение като плевник. Храната беше боламач. Всички излизаха на работа, нямаше болни, нямаше здрави. Помня трима души - Гогов, Газдов и Горанов. Те колеха и те бесеха, бяха като зверове...Горанов викаше: Ще ви ебем мамето! До септември всички ще ви изчистим! Мязаше на бясно куче..."
Митю Михалев също от Стралджа попада заедно с Марин Георгиев в лагера. Причината - другарски съд го осъжда за това, че пускал овцете в блоковете, а а след порицанието отказал да ги пасе. След това председателят на ТКЗС му се заканил: "Ти при овцете няма да отидеш, но и при жена си няма да се върнеш!" Не след дълго Михалев се оказва в лагера: "Пред стаята за приемане стоеше Гогов. Вкарваха ни едни по един и който излизаше целия бе в кръв. Хората в лагера много слаби, живи сенки. Цяла нощ охкаха. През лятото мухите ходеха на рояк след битите с рани по гърбовете..."
Мирчо Спасов твърди, че само един път през цялото съществуване на лагера е извършил проверка: "Беше вечер. Всички лагерници бяха строени. Застанах пред тях, представих се и попитах има ли оплаквания. В хор ми отвърнаха: Няма!" И Петър Гогов, и Горанов обаче опровергават Спасов като заявяват, че той често е идвал в лагера. Газдов пък заявява: "Мирчо Спасов идваше често. Придръжавал съм го до карирата, той непрекъснато повтаряше: Да работят, да работят, да свикват на труд". Голяма част от въдворените също посочват, че Спасов редовно е идвал на провека. "Само при споменаването на името на Мирчо Спасов косите на лагерниците се изправяха от страх, защото винаги при неговите посещения режима се утежняваше", спомня си д-р Васил Мирински от София, престоял в българския ГУЛАГ 10 месеца.
За да запази в пълна тайна убийствата в лагера още от началото е било възприето да не се връщат труповете на близките. Петър Гогов твърди, че телата не са връщани, а са зарявани на о. Предела по нареждане на ръководството на МВР. "След като станах началник на ТГ аз продължих традицията. Процедурата ми бе предадена от предишния началник о. з. полк. Тричков. Сега оценявам това като неморално и противозаконно, но такова е било нареждането. Полк. Тричков ми каза: Така наредиха от ръководството на МВР."
Практика е било, когато трупове на убити на кариерата са пренасяни в лагера, завити в сламеник, да се оставят до тоалетните и на сутринта да ги откарват за Белене с "Молотовка". През лятото на 1961 началника на затвора в Белене Никола Николов пише следната докладна записка до МВР "относно починали въдворени, които се заравят на о. "Предела": "Това става твърде явно и открито. С камиона, който е известен на цялото с. Белене и на всички служители и затворници, се докарва трупа в един чувал - сламеник. Камионът спира до моста пред щаба на затвора, стоваря се трупа в една лодка, която се прикачва за моторница "Чавдар" и заминава за острова. При пристигането на камиона затворниците казват "пристигна колетна пратка от Ловеч". Затворникът, който ги заравя се нарича Канто и му казват "погребална агенция Канто". Това почти явно заравяне на труповете на въдворените, изхождайки от това, че селото е католишко, че много от служителите в затвора са от същото и не пазят тайна, може да се ползва от врагове, за да се навреди на престижа на нашата Народна власт. От шофьора на колата или от пътуващи с него служители се научават даже имената на починалите и "данни" кой друг е втасал и ще бъде докаран със следващата пратка..."
Следва предложение как да по-прикрито да се заравят труповете. На 15. VIII. 1961 от МВР изпращат лично, строго секретно писмо до началника на ТГ-Ловеч Петър Гогов: "Изпращаме ви докладна записка на др. полк. Никола Николов, началник на затвора в Белене. Върху писмото Мирчо Спасов е сложил следната резолюция: Бързо, веднага да се сложи край на тия демонстрации и вреден шум с труповете на починалите в ТГ-Ловеч при пренасянето и заравянето им!" Мирчо Спасов пише до началника на ОУ на МВР-Ловеч Кирил Александров и Петър Гогов дословно: "Да се спазва в известна тайна всеки случай поне при пренасянето и заравянето, макар, че няма нищо незаконно. Действайте от мое име и за стореното да ми се доложи". В резултат на това ръководството на лагера изготвя специална инструкция как да се процедра с труповете. Близките на убитите са получавали единствено дрехите им, в повечето случаи окървавени, някоя и друга лична вещ и не винаги смъртен акт, издаден от Градския народен съвет в Ловеч.
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена PDF Печат Е-мейл
Съдържание на статията
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена
Страница 2
Страница 3
Страница 4
Страница 5
Страница 6
Страница 7
Страница 8
Страница 4 от 8
Мирчо Спасов разписва смъртта на Сашо Сладура, Иван Карадочев и депутата Боянов
Водещият дело 4/1990 полк. Лилко Йоцов успява да организира така разследването, че само за няколко месеца e събрано и прегледано останалото от архивите на лагера и отделение "Въдворяване и изселване" ДС при МВР. Открити са всички оцелели лагерници в цялата страна, събрани са показанията на 550 свидетели. От 1501 минали през концлагера край Ловеч 147 души стават жертва на терора в него. Свидетелски показания доказват, че смъртните актове са подправяни с фалшиви диагнози. В изготвения по-късно през 1991 обвинителен акт се посочва, че са събрани доказателства за умишлените убийства на 14 души. Сред тях са тези на Александър Николов - Сашо Сладура, Иван Карадочев, баща на Богдана Карадочева и бившия депутат от БЗНС "Никола Петков" Любен Боянов.
От тримата само за Иван Кародочев, баща на певицата Богдана Карадочева, има предложение за въдворяване в лагера. То представлява скалъпен донос с недоказани от правосъдието обвинения. Предложението до МВР е подготвено от столичното управление на МВР на 15. ХI. 1960. В него се казва, че Карадочев въпреки, че не членува политически партии е бил "явен привърженик на фашистката власт и движел изключително сред вражеска среда". Той не бил морално запазен, обичал "да пие и флиртува с леки жени". Обвинен е в незаконна дейност като частник-кожухар. Възбуденото срещу него дознание предвижда поправителен труд до 6 м., но това според милицията било малко. На 19. ХI. 1960 със строго поверителна заповед № 60 за въдворяване в ТВО Мирчо Спасов утвърждава изпращането му край Ловеч му за срок от 1 година. Иван Карадочев е въдворен на 8. ХII. 1960. 15 дни по-късно той вече не е жив.
В лагера след като Газдов се запознал с досието му започнал да крещи: "Частник, частник!". Цвятко Горанов твърди : "С Карадочев разговарях на кариерата, оплакваше се, че е болен и ме молеше за инсулин. Не знам кога и при какви обстоятелства е починал". Оцелелият лагерник Кръстьо Николов обаче заявява: "Димитър Цветков (един от бригадрите биячи, б. а.) уби бащата на Богдана Карадочева. Когато стана това бях извикан в щаба. На плаца видях как Цветков го бие. Карадочев беше седнал с опрян гръб на една развалена вагонетка. Димитър Цветков със силни ритници в областта на сърцето и с няколко дрянови тояги в областта на главата (Карадочев нямаше коса) го довърши." Лагерникът Тодор Минков допълва: "Карадочев го оставиха да умре в бараката. Той умря от нанесения му побой." В акт за смърт № 69 на името на Карадочев срещу дата на умиране е записанно 23. ХII.1960. Като причини за смъртта е поставена диагноза диабет.
Данните за Александър Николов - Сашо Сладура, роден през 1915 в Плевен, са оскъдни. Синът на известния паркостроител инж. Георги Николов, един от създателите на Борисовата градина, е изпратен със заповед № 234 от. 15. IХ. 1961 на Мирчо Спасов в Трудовата група-Ловеч. В дългият списък от лица в заповедта Сашо Сладура е първи. За него няма предложение както изисква законът, нито прокурорско съгласие. На завършилия италианското училище в Пловдив, френския колеж в столицата и Пражката консерватория музикант през 1954 му е отказано софийско жителство. Любимец на публиката в ресторант "България", където е принуден да свири, след като разформироват Царския симфоничен оркестър, в който работи, Сладура е с преброени дни в лагера - само 11 след заповедтта за въдворяването му той вече не е сред живите. Още с пристигането си като начало Газдов му дава да тегли по плаца един валяк от 250 кг. и нарежда на Шахо Циганина да го бие и контролира. Според свидетелски показания Газдов е малтретирал Сашо Сладура и пред стоя, псувайки го, че е измислил 100 вица за Вълко Червенков. При разпитите различни лагерници твърдят, че освен Шахо са го били и бригадирите Димитър Цветков и Благо Магарето.
Лагерникът Васил Стоилов твърди: "Шахо Циганина непрекъснато го налагаше. Вечерта по целия гръб и задни части имаше синини от ударите. На другия ден изпратиха Сашо на работа на голямата кариера. Бях бръснар и около 14. 30 ч. го взех от забоя, за да го обръсна. Тъкмо го обръснах и камбаната на лагера започна да бие. Това означаваше, че всички трябва да се строим на плаца. Тръгнахме натам, Сашо се влачеше. В същото време с една вагонетка пристигна Шахо, носеше тояга. Скочи от вагонетката и се насочи към нас. Когато мина покрай Сашо Шахо внезапно нанесе силен удар в тилната част на Сладура и последният падна на земята и не мръдна."
Георги Атанасов от Варна - Жоро Варната (използан като фелдшер) заявява: "Когато го докараха в лагера , дежурният надзирател го прати при мен да го запиша в дневника-журнал. Каза ми, че има язва. Видях го мъртъв след няколко дни. Дежурният надзирател ме извика около 17 ч., за да установя смъртта на лагерник. Отидох до тоалетната, където обикновено държаха труповете. Този път трупът не бе в сламеник, както се постъпваше обикновено, а просто беше поставен върху дървена тарга. Видях, че това е Сашо Сладура. По цялото му тяло имаше рани, включително и по главата. Имаше съсирена кръв, която ми даваше основание да мисля, че раните са причинени още същия ден по всяка вероятност в следствие на побой с тояга. След това дежурният ми донесе готов смъртен акт на името на Александър Николов и аз прибавих причината за смъртта: сърдечен удар или нещо подобно, тъй като диагнозата язва е несъвместима като причина за смъртта с оглед на краткия му престой в лагера." В смъртен акт №272 на Градския народен съвет Ловеч е отбелязано, че Александър Николов е починал на 26. IХ. 1961. Мястото - Трудовата група - кариерата, Ловешко. Срещу причина за смъртта е вписано - ангина.
Любен Боянов, роден в с. Црънча, Пазарджишко на 12. VII. 1912 е депутат, юрист по професия от БЗНС "Никола Петков през 1946 в VI Велико Народно събрание. В архива на парламента досието му е празно, както на всички земеделци Николапетковисти, с които БКП се саморазправя след 1944. Запазени са само две негови изказвания. В едно от тях от януари 1947 той влиза в остър спор с тогавашния премиер Георги Димитров за серия от убийства в Пазарджишка околия в навечерието на изборите. С присъда № 775 от 19. ХII. 1947 на Пазарджишкия областен съд Боянов вече е осъден на 1 година тъмничен затвор и лишаване от права за 2 години. Това обаче явно не е достатъчно. С протокол №30 от 25. VII. 1952 МВР го въдворява в ТВО-Белене за срок от 5 години. На 8. I. 1958 Мирчо Спасов предлага ексдепутатът да бъде превъдворен за още 1 година. Следва заповед за превъдворяване пак за 1 година , подписана от министър Георги Цанков на 10. I. 1959. След решението да се закрие Белене със заповед № 67 от 5. IХ. 1959 подписана от Мирчо Спасов Любен Боянов излиза на свобода. Той обаче не е забравен задълго. Със заповед № 85 от 29. IV 1961 Спасов го изпраща в Ловеч за 1 година. С гриф "Строго секретно" отделение "ВИ" ДС я изпраща за изпълнение. Върху съпроводителното писмо Мирчо Спасов е сложил резолюцията: "Да се постави на най-тежката работа в кариерата!"
В лагера Боянов заварва голяма група земляци от Пазарджик, които му обяснават режима и го предупреждават да внимава и да изпълнява заповедите. Лагерникът Петър Трендафилов си спомня: "Той започна да ни успокоява, че ще пише където трябва и положението ще се подобри. На проверка Газдов и Горанов го извикаха. Газдов му каза: Дойде ли ми? После го попита дали пак ше пише и ще се оплаква по София. Любен му отговори, че ще пише, където трябва. Тогава Газдов започна да го налага, като се измори започна Горанов. Когато и той се измори извика бригадирите да го бият."
Александър Златарски допълва картината: "Особено ревнив към Любен Боянов бе Газдов. На вечерна проверка двадесетина дни след пристигането му Газдов го изкара пред строя и зедно с Горанов започнаха да го бият. След това го биха Шахо, Димитър Цветков. Биеха го по тялото, докато в едини момент Газдов го заудря по главата. Боянов падна с викове: "Убийци!" Спас Тодоров продължава: "Вечерта Любен не можа да умре. На сутринта беше изпратен на голямата кариера. Виждах го, че едва върви, крепяха го няколко човека. Какво е станало пред деня не знам, но вечерта го върнаха на една дървена тарга. Личеше, че е бит още, но бе полужив. Главата му беше подута и само в кръв, даже беше и посинял. Личеше, че е още жив тъй като мърдаше главата си. Но ясно бе, че няма да го бъде. Още вечерта той бе сложен в един чувал и го хвърлиха зад помещението, при тоалетните."
Лагерникът Тома Узунов описва какво се е случило на кариерата: "На сутринта след боя Газдов попита къде е Любен и нареди, че трябва да отиде на обекта. Там го оставиха, лежеше на камъните. Неговият бригадир Димитър Цветков го ритна и той падна на чакъла."
Самият Газдов се оправдава: "За мен всички бяха криминални, даже и Любен Боянов, бивш депутат от БЗНС "Никола Петков". Запомнил съм го, защото е бивш лагерник от Белене и в Ловеч го докараха като изменник. Запомнил съм го, защото се наложи по данни от досието му да го разобличавам пред стоя, че не е политически, а изменник. Как почина не знам. Предполагам, че от преумора от тежка работа."
В акт за смърт № 128 е посочено, че Любен Боянов е починал на 15. V. 1961. В причини за смъртта са изброени мозъчен кръвоизлив, хипертонична болест, хирептонично сърце, грип. Срещу графата занятие преди да бъде въдворен е записано - безделник.
Страница 5 от 8
Истинското лице на Мирчо Спасов - жестокостта на комунистическата епоха
От снимката в специалната червена карта на служител на Държавна сигурност гледа зрял мъж в униформа с генералски пагони. Лицето му е сурово, косата гладко пригладена назад. Погледът на сините очи е метално-смразяващ и нескрито показава решимост и нито грам поколебимост. Това излъчване притежава Мирчо Спасов през 1980, когато след 30 години безкомпромисна борба в партията все още се държи на гребена на вълната и никой от върхушката в БКП не би желал да му се изпречва на пътя.
Много от истината за лагера на смъртта би останала неизяснена ако не се проследят, анализират и подредят фактите за тази ключова фигура в партията държавата от 50-те до края на 70-те. Роденият на 23. I. 1911 в с. Целецел, Софийско в бедно селско семейство Спасов казва за себе си без да излишно скромнечене: "По революционни заслуги Тодор Живков има далеч по малък актив от мен. Имал съм случаи на събрания той да ме представя така: "Ето това е Мирчо, мой приятел, професионален революционер." Член на РМС от 1927, а на БКП от 1932 той е осъждан през 1936 по т. н. "Софийски провал" на 5 години затвор. Партизанин е в Трънския отряд от май 1944. През 1939 се жени за Кина Ангелова, от която има двама сина - Лъчезар Спасов (1941) и Румен Спасов (1946), който 50 години по-късно вече ще е известният бос на скандалната групировка "Орион". Кариерата на Мирчо Спасов започва стремително веднага след 9. IХ. 1944. Тогава той оглавява една от наказателните групи на партията. "Имахме за задача да арестуваме бивши сътрудници на фашисткия режим. В Долна Баня, Изхиманско арестувахме бившия министър-председател Константин Муравиев заедно с неговото обкръжение", разкрива самият Спасов. След това до май 1946 е областен началник на МВР в Русе. Светлина за крадунавския период на Спасов хвърлят спомените на Ангел Мирчански, член на бюрото на русенския комитет на БРП(к) и съдия от Народния съд, които през 1990 се оказват в Главна прокуратура. "През 1944 др. Георги Чанков (член на политбюро, б. а.)ни каза, че ще ни изпрати за областен началник един шоп, който глави да реже окото му няма да мигне. През ноември пристигна Мирчо Спасов", разказва Мирчански. Той свидетелства как без разрешение на МВР Спасов е създал в Делиормана лагер, където изпращал на принудителен труд земеделци от селата с претенции за кметски места. В спомените му са описани кървавите чистки, в които Мирчо Спасов участва в Русе и Силистра, както и бруталния рекет над индустриалците от региона. Заради последвалото брожение Спасов е върнат в столицата за областен на МВР-София. През 1948 е изпратен в Москва, където изкарва 11 месечна школа в НКВД (по-късно КГБ, б. а.). След това е областен началник на милицията в столицата и Плевен. От май 1957 до март 1963 е зам.-вътрешен министър. След като единствен не е засегнат от чистката на Живков за лагерите през 1962 от 1965 е издигнат за зам.-началник на КДС и първи зам.-вътрешен министър. От 1973 до март 1982 е завеждащ отдел "Загранични кадри" в ЦК на БКП. Освен това е народен представител от 1962 до 1985, член на ЦКРК на БКП и член на ЦК от края на 1966 до 1982. Награждаван е с четири ордена "Г. Димитров" и спокойно да се каже с всички съществуващи ордени и медали в страната. Герой на социалистическия труд и орден "Червено знаме", връчен му в Москва. "Всичко това дължа на революционното си минало, и че съм работил съвестно и честно за държавата и партията", изповядва се без заобикалки самият Спасов на прокурорския разпит.
При образуване на следствието за лагерите през март 1990 тогавашния прокурор на въоръжените сили ген. Боню Трендафилов използва и като основание материалите по нохд №1/1982 на Върховния съд, известно като процеса срещу Живко Попов за аферата фонд "1300 години България", тъй като в него се съдържат данни за извършено длъжностни престъпления и подкупи от о. з. ген.-полк. Мирчо Спасов. През 1982 обаче протежето на Живков изобщо не е сред разследваните. Историята за един от най-големите партийни скандали започва слага подготовката за честването на 1300 години България. През 1977 към МВнР е създадена служба "Културно наследство". Това става със секретно решение на политбюро. За ръководители са избрани председателката на Комитета за изкуство и култура Людмила Живкова, външният минисътр Петър Младенов и вътрешния Димитър Стоянов, а неин началник става зам.-външния министър Живко Попов . Мегаломанската идея на клана Живкови е била закупуването или при невъзможност кражбата (може би както случаят с Исотрия славянобългарская, б. а.) от чужбина на произведения на изкуството, с които да се обогатява културното и национално наследство. За реализирането на тази фикс идея е включено дори разузнаването. "Към Първо главно управление на Държавна сигурност бе създаден отдел за културно историческо развитие. Разработваха се програми какви исторически документи, картини, ръкописи, свързани с историята на нашата страна, могат да се придобият по оперативен път. След като се придобиваха дадани документи или предмети те се представяха на "Културно наследство", където се правеше експертна оценка", разкрива пред прокуратура на 30. V. 1990 ексвътрешния министър и бвиш член на политбюро Димитър Стоянов. Главни оценители на службата са Богомил Райнов и Светлин Русев. Александър Фол и Александър Стезов са ангажирани по реализирането на сделките в чужбита, но от по-големите са набързо отстранени от... вседесъщия Мирчо Спасов. По това време той вече оглавява стратегическия отдел "Загранични кадри" в ЦК, без чието одобрение никой не е могъл да работи в чужбина, но поема в свои ръце и "Културно наследство", на което в продължение на 2 години без никакво основание отчита разходите. "Винаги съм разполагал с огромни средства в левове и валута. Много съм ходил в командировки", не отрича пред следствието Мирчо Спасов. Като зав. отдел в ЦК той получава месечна заплата в размер на 1000 лв., а в началото на всяка година и по 5000 хил. лв. поверителни. Само от последната си командировка по линия на "Културно наследство" прибира 1400 долара. През 1977 по-малкият син на Спасов Румен и бъдещ бос на "Орион" е уреден на работа в МВнР и заминава за Лондон като културно аташе да придобива ценни предмети по линия на "Културно наследство". Пак с намесата на генерал Спасов от ПГУ-МВР като нещатен сътрудник, но без да върши каквато и да е работа получава пари интимната му приятелка Захаринка Костова, дъщеря на неговия боен другар от революционната борба и цирков артист мастор Гига. Освен, че я изпраща в командировка до Бразилия, Спасов й купува чрез "Културно наследство" дървена къща от Ленинград, която е сглобена до неговата вила в месността "Мечката" край Самоков. Техниката, дрехите и другите екстри от света на гнилия империализъм, с които фамилия Спасови се обзавежда, не се броят.
Бившият зам.-министър на външната търговия Георги Вутев, съден по процеса Живко Попов, описва Спасов от това време като: "Властен и решителен, и добре използващ методите на интригите. Толкова зъл и отмъстителен човек, че чак Милко Балев му имаше страх, който се считаше за най-близък на Тодор Живков". В разгара на дейността на служба "Културно наследство" Мирчо Спасов завърта и черна търговия със злато. Той привиква Георги Вутев в кабинета си, където му показва куфарче натъпкано с 6-7 кг. златна бижутерия и му нарежда чрез директора на "Кореком" Димитър Желязков стокатае да бъде продадена без да се шуми в магазините на "Кореком", а средствата да бъдат преведени на фонд "1300 години България". "Отказах, защото разбрах, че златото е внесено без знанието на БНБ и се обадих на ресорния си ръководител Андрей Луканов, зам.-председател на МС", заявява пред следствието през 1990 Георги Вутев. Луканов е видял куфарчето и се е свързал веднага с Людмила Живкова, като й разказал за случая, молейки я да не се работи по този начин, защото фонд "1300 години България" цял да се компреметира. Златото е върнато в "Културно наследство", но след няколко дни доверен човек на Спасов се появил с куфарчето при шефа на "Кореком" и Вутев бил принуден да нареди на директора да се реализира продажбата на златото по законен път.
Малцина са онези, които знаят в действителност истинските размери на злоупотребите, които се завъртяват във фонд "1300 години България", но при разкриването на партийният скандал година след смъртта на Людмила Живкова е грандиозен. Отговорникът за лагера на смъртта край Ловеч и този път се разминава с правосъдието. На пленум на ПБ на 3. III. 1982 той е изваден от ЦК с фурмолировката: "За претъпена бдителност и предоверяване" и пенсиониран. В едно пространно изложение, писано през 1990 от килията на "Развигор", но не видяло бял свят до днес Мирчо Спасов посочва: "Аз съм напълно убеден, че разхищенията, които са се извършвали от Людмила Живкова извън България - най-вече по време на посещенията й в Индия, Япония, Мексико, САЩ са били известни на държавните и партийните ръководители от този период. Голяма част от тези разходи са реализирани чрез бюджета на служба "Културно наследство" Още преди Людмила Живкова да почине беше необходимо тя да бъде оневинена за разхищенията, които стигаха големи размери. След смъртта й криминалната страна на въпроса бе решен с процеса срещу Живко Попов. Той обаче бе дребен фитурант, за да поеме моралната отговорност, която трябваше да понесат Петър Младенов и Димитър Стоянов. Моето участие по партийна линия даде възможност на Милко Балев, Младенов и Стоянов да намерят в мое лице политическия и морален виновник по линия на БКП". Така Тодор Живков беше доволен, че върху името на дъщеря му няма да лежи петното на разсипничеството; Милко Балев беше доволен, че няма кой да му се противопоставя на кадровите му комбинации в сферата на задграничните кадри; П. Младенов и Д. Стоянов бяха доволни, че е намерен човек, който да понесе тяхната отговорност за разхищенията и престъпленията в "Културно наследство", пише останалият без власт и ореол Мирчо Спасов. Никой обаче вече не г
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена PDF Печат Е-мейл
Съдържание на статията
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена
Страница 2
Страница 3
Страница 4
Страница 5
Страница 6
Страница 7
Страница 8
Страница 6 от 8
Бягство от кариерата довело закриването на концлагера
Бягство на двама лагерници през зимата на 1961-1962 предизвиква верижна реакция в МВР и пратията, която довежда до разкриване на жестокостите и убийствата край Ловеч и последвалото закриване на лагерите. До тогава е имало три неуспешни бягства като охраната на лагера е успявала сама да залави бегълците. Този път обаче избягалите, чиито имена никъде не се споменават, са задържани едва в столицата от ДНМ, която образува следствие. От потресаващите им разкази става ясно за жестокия режим в трудовата група. По това време началник на криминалната милиция (следствието, б. а.) е ген. Димитър Капитанов. Заедно със заместника си Гатю Гатев те решават да действат зад гърба на Мирчо Спасов, който отговаря за следствието по ДС. Двамата нареждат проверка на началника на отделение "Въдворяване и изселване" ДС при МВР ген. Иван Чуков. Той им докладва, че нещата стоят още по-зле.
Гатю Гатев, който след 10. ХI. 1989 пише за това до парламентарната комисия за деформациите, оглавявана от Луканов, казва същото след това и пред прокуратурата през 1990: "Установи се, че в лагера се избиват хора без съд и присъда, по средновековен начин. С Капитанов решихме да предадем материалите в ЦК на БКП. Лично ги занесох и предадох. В ЦК първо отидох при Никола Ангелов, зам.-завеждащ отдел "Административен", после при Дико Диков - завеждащ отдел "Военен" и накрая при Боян Българанов (член на политбюро, отговарящ ресорно за МВР, б. а.). Последният дори изрази съмнение и попита дали сме направили проверка. Аз не му казах, че сме проверили чрез Чуков всичко, за да не попадне последният под ударите на Мирчо Спасов. Българанов отиде при Тодор Живков и след като се върна ми каза: "Вземете мерки двамата лагерници да не ги убият".
Когото обаче нещата достигат до Мирчо Спасов той незабавно влиза във връзка с ръководството на лагера Гогов и Горанов и се уточняват какво да говорят пред комисията на ЦК. Последното Гатев научава по-късно от ген. Чуков. Разказът на Гатев разкрива и реакцията на самия Спасов: "Като се разчу Мирчо Спасов ни извика с Капитанов и ни псува най-вулгарно. Той и зам.-вътрешният министър Григор Шопов се нахвърлиха върху нас. Искаха да скалъпят обвинение, че сме заобиколили ръководството, че сме нарушили дисциплината, предупреждаваха ни и ни заплашваха. Демонстративно напуснахме кабинета. След това отношенията ни с него се влошиха. На следващия ден ген. Капитанов го изпратиха по служба в Москва, а мен към 22 ч. ме извика Мирчо Спасов и ми каза: "Вие с Капитанов сте решили да ме свалите, но това няма да стане, защото аз съм си уредил нещата с най-големия човек в страната. Рано или късно аз ще си разчистя сметките с вас!" Казах му, че най-много може да ме уволни. След това отидох в ЦК и си подадох оставката. Боян Българанов категорично я отхвърли като заяви, че с Капитанов сме постъпили правилно, а Мирчо Спасов е извършил тежки престъпления и ще бъде съден. Комисията с Борис Велчев (член на политбюро, б. а.) констатира, че всичко е вярно. Било установено, че Тодор Живков е наредил и Мирчо Спасов е организирал извършването на тези убийства. Григор Шопов бе включен в тази мръсна кампания за заличаване следите на престъпленията, тъй като бе лично верен и предан на Живков и така се погрижи да го спаси. Беше ни забранено да се занимаваме повече със случая. По нареждане на Мирчо Спасов и Григор Шопов главните свидетели бяха върнати в Ловеч и не знам дали са останали живи. От о. з. ген Чуков после разбрах, че Спасов останал в МВР, защото Тодор Живков го запитал защо са ставали тези работи и кой му е наредил, а той отговорил: "Вие другарю Живков ми наредихте и спомняте ли си, че когато ви докладвах какви лица се изпращат в лагерите ми казахте: "Да се чистят, да се чистят тия хулигани!"
Със закриването на лагера Георги Цанков е освободен като вътрешен министър и на негово място е назначен Дико Диков. До края на 1962 под давлението на Живков Политбюро подменя цялото ръководство на МВР без прекият отговорник за лагерите Мирчо Спасов и Григор Шопов. Капитанов остава в МВР само няколко месеца и после е прехвърен в прокуратурата, където става зам.-главен прокурор. Гатев е назначен на неговото мястото до 1965, когато го освобождават.
Тодор Живков е предупреден за скандала около лагера от няколко души. Първо научава чрез началника на "ВИ" ДС ген. Иван Чуков, който току що се е бил разминал с уволнеието, подготвено от министър Георги Цанков, след като се намесил самия Живков. Чуков се е обърнал към близкия му Желязко Колев, зам. завеждащ отдел "Административен" в ЦК, който от своя страна е информирал лично Живков. В едно писмо до бившия първи, приложено в делото за лагерите, Чуков задава емоционално въпроса, който всички са спестявали: "При проверката на ЦК говореха други, които преди мълчаха. Знаеха окръжните началници и целия ръководен състав на МВР, защото те изпращаха хората в лагера, знаеше отдел "Административен" на ЦК, защото 6 месеца преди това другарят Дочо Шипков (първи секретар на БКП в Ловеч, б. а.) е търсил помощ от отдела, знаеше главният прокурор, знаеха членовете на ЦК. Те мълчаха. Защо? Те мълчаха, защото са считали, че онова, което се е вършило в лагера е правилно и защото са били убедени, че това е ставало със съгласието и одобрението на политбюро."
Другият, който информира Живков за лагера, е Апостол Колчев, политически помощник на Георги Димитров, а през 1962 зам.-министър на МВР. Тогава той се е подготвял да премине на работа като секретар на президиума на НС. По този повод му е предстояла среща с Тодор Живков. Малко преди нея научава от Димитър Капитанов истината за лагера. Пред прокуратурата Колчев пояснява: "На срещата с голяма тревога поставих въпроса за извращенията в лагера и предложих веднага да се изпрати комисия за внимателна проверка. Направи ми впечатление, че Живков вече беше много добре информиран и разтревожен за съдбата на Мирчо Спасов. Известно бе, че отношенията им бяха близки. Много скоро след това бях включен в състава на комисията за проверка в лагера. Тя излезе с доклад за допуснатите най-груби извращения, побоища и смъртни случаи. Инициативата за създаването на този лагер бе на Тодор Живков. Спомням си през 1957 бяха зачестили хулиганските прояви и Живков се закани, че е необходимо непоправимите хулигани и предстъпници да се съберат в един лагер. Установи се, че Мирчо Спасов е знаел за тежкия режим и не е взел мерки за премахването му. Комисията не се съгласи с обясненията му и предложи същия да бъде изваден от системата на МВР и партийно наказан. Имах и среща с тогавашния главен прокурор Минчо Минчев и му предложих да образува следствие, но той ми отговори, че по-правилно щяло да бъде да се изчака решението на ПБ. Политбюро трябваше не само да обърне внимание на прокуратурата, а да й възложи да проведе разследване и съгласно закона да накаже виновните. Предполагам, че близката връзка на Спасов с Живков е попречила за търсене на наказателна отговорност на отговорните. Не се съмнявам, че на заседанието на ПБ влияние да не се вземе такова решение са изиграли тези близки отношения между двамата".
Оглавяващият комисията на ЦК Борис Велчев не дава по-различна оценка за връзката между Спасов и Живков пред прокуратурата през 1990, макар, че 30 години по-рано не е посмял да каже пред ПБ същото: "Имам впечатлението, че Мирчо Спасов се ползваше с доверие от страна на Тодор Живков. Не случайно след нашия доклад Спасов да бъде освободен от МВР и да бъде изпратен на друга работа, Живков вместо да го измести го привлече на работа като завеждащ отдел в ЦК".
Дочо Шипков, първи секретар на БКП по това време в Ловеч, е един от хората, които лично се явяват при уплашения за положението си Живков. Пред следствието Шипков заявява: "Никой не ни пита за създаването на лагера. Мирчо Спасов лично ме уведоми да не се занимаваме с него. По-късно избяга един затворник. Тогава с прокурора Васил Ганев, който имаше данни от избягалия за режима, решихме да се напише изложение до Главна прокуратура, той направи такова, но отговор не получи. После след като проверихме, че режима е същия подготвихме второ писмо, но докато го пратим от политбюро дойде проверката. Тодор Живков ме извика в София и ми зададе само един въпрос: "Дочо, защо не ни информирахте?" Отговорих му, че никой не ни е възлагал упражняването на партиен контрол."
Един малък, но достоен за финал щрих в усърдно критата години наред тайна за истината на престъпленията на комунизма край Ловеч внасят показанията на Георги Христов, някогашен зам.-началник в ОУ МВР-Ловеч по политическата част, който описва творението на Живков и сие като концлагер от филмите за фашизма с единствената разлика, че е нямало крематориум: "Две седмици след комисията на политбюро влязох при Кирил Алексанров (шеф на ОУ на МВР-Ловеч, б. а.), той говореше по телефона. Забелязах, че началникът е във весело настроение. Попитах го за повода, а той ми отговори, че току що е разговарял с другаря Мирчо Спасов във връзка с разследването и закриването на лагера и другарят Спасов му казал: "Александров, и този път ни се размина, все още оставаме на власт".
През април 1962 започва освобождаването на лагерниците. До тогава на две големи групи са пуснати повечето мъже, след като се разчува за терора и убийствата в ЦК. На 24. IV. 1962 в продължение на три дни са освободени и остналите 209 мъже, като петима от тях са предадени на съд. Ден преди това 30 жени, които от есента на 1961 са преместени в един обор край с. Скравена, Ботевградско, са освободени наведнъж. Един оцелял като по чудо доклад до вътрешния министър Дико Диков описва момента така: "При пръгване на рейсаовата кола освободените жени скандираха "БКП, БКП! Да живее ЦК на БКП!" Този път им е обяснено, че са освободени с решение на ЦК на БКП. По ирония на съдбата те не знаят, а някои от тях до края на живота няма да разберат, че за мъките им в лагерите, е виновно точно това ръководството на партията, чието име са кандирали тогава. България също твърде късно научава това.
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена PDF Печат Е-мейл
Съдържание на статията
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена
Страница 2
Страница 3
Страница 4
Страница 5
Страница 6
Страница 7
Страница 8
Страница 7 от 8
Живков: Лагерът да се закрие без да се шуми!
На
|
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена [re: AGLER]
