[image]http://www.geocities.com/decommunization/Testimonies/Sirakov.htm[/image]

На Белене има хиляди човешки кости
В лагерите Куциян и Богдановдол • Как бе основано трудововъзпитателното общежитие на остров Персин • Ядат ли се кучетата и змиите? • А каква храна откриха прасетата...

Димитър Сираков

... Снимки, статии, документи, спомени връщат филмовата лента на живота на Димитър Сираков, роден на границата между два века, през 1900 година. Една от снимките е на засмяна красива млада жена, приличаща на киноартистка. Снимката е силно обгоряла в краищата и научавам, че като по чудо се е запазила след пожара в Белене. "Вие сте, нали?". "Не си приличам - отвръща 75-годишната жена с чисто бяла коса, съпругата на Сираков. - Какво съм преживяла само... На тридесет години ми побеля косата."

Запазено е и интервю във френския вестник "Ла Депеш Дофиноаз", взето от главния редактор Ив Фарж, член на Световния съвет на мира. То е от 16. XII. 1932 г. със заглавие "Обиколката на Европа с един млад политически изгнаник".

"Защото, пише в него, ако господин Сираков е само на тридесет и една години, той е имал вече случая да пребивава за известно време в Австрия, Унгария, Съветския съюз, Югославия, Германия, Швейцария, Румъния и най-после във Франция... Господин Сираков, който по времето на Стамболийски ръководеше едно известно списание, чиято мисия се състоеше особено в борба за еманципирането на народа чрез просвета (образованието) - трябваше след 1925 година да изпита върху си ужасите на изгнанието!"

"О, това беше - оживява се моят събеседник - след една моя беседа за българската литература в Гренобълския университет, където следвах литература и философия." И продължава да разказва как през 1925 г., когато бил в школа за запасни офицери, сестрите му успели да продадат няколко ниви, за да му извадят паспорт и да емигрира. Как после станал журналист във френски вестник, присъствувал и на Лайпцигския процес, а след 1934 г. за кратко време бил и кореспондет на френския вестник в София, после станал застрахователен инспектор.

Сред документите попадам и на обвинителния акт от 1947 г. "В борбата - пише в него - на отечественофронтовските земеделци за запазване единството на съюза с разколниците "геметовци" той е на страната на последните и има отрицателно отношение към КОНФЕРЕНЦИЯТА-КОНГРЕС на БЗНС от 8 и 9 май 1945 година, станала в театър "Балкан".. . На 16 юни 1945 година Сираков се е срещал лично с Никола Петков в дома на същия и му предал препис от МЕМОРАНДУМА (на френски език) от 5 юни 1945 година. Никола Петков му казал, че се съгласява и одобрява това, което е направил. За връзките на Сираков с американците са знаели: Ангел Держански, Асен Стамболийски, Трифон Кунев и др."

В двата меморандума, предадени в американската легация в София, настоява за гаранция за свободни избори, за отлагането им, за спиране преследването на земеделци и т. н.

Из обвинителния акт: "Изказва се против оставането на Червената армия в България и иска в конференцията на "ТРИМАТА ГОЛЕМИ" да се занимават с българския въпрос и да решат така, че да установят търговски връзки със САЩ, без да се иска "благоволението" на МОСКВА. Иска преди произвеждането на изборите за Народно събрание съветската Червена армия да напусне българската територия ..."

Накратко Димитър Сираков не споделя комунистическата идея и още по-точно той е противник. В днешното ни следдесетоноемврийско плуралистично време, когато има всякакви партии и идеи, това едва ли би учудило някого. Но тогава ...

В СЛЕДСТВЕНИТЕ КИЛИИ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

"Арестуваха ме в началото на 1947 година и след няколко месеца в килиите на Държавна сигурност в Пловдив бях закарай без присъда в затвора, а оттам през юли ме преместиха в Държавна сигурност в София, където в продължение на четиридесет и два дни животът ми се поддържаше само с вода. В края на август без охрана, само с шофьора на колата ме закараха в Държавния затвор и бях настанен в килия 108 на четвъртия етаж в смъртното отделение. На 22 септември, когато със силна охрана ме водеха до тоалетната, съвсем случайно разбрах, че Никола Петков е в килия 115. Минавайки край нея, го видях седнал на пода, сложил ръце на коленете си с поглед, зареян в една точка над вратата. Същата вечер към полунощ до мен се приближи човек и тихичко ми прошепна, че току-що са екзекутирали Никола Петков. На сутринта, като ме отвеждаха към тоалетната, отново го видях, но този път беше прострян на пода, а главата му беше покрита с кърпа.

След това ме върнаха в Пловдив и ми съобщиха, че е насрочена дата за процеса срещу мен. И тъй като обвинението срещу мен беше върховна измяна и предателство, като също съм бил посочен за френски шпионин, това е възбудило интереса на съветското контраразузнаване. През март 1948 г. пристигна генерал Черепанов. Разговорът бе от девет вечерта до четири сутринта на другия ден пред началника на ДС Димитър Мурджев.

Съдът издаде на 26 април оправдателна присъда и отхвърли обвинителния материал като несъстоятелен и тенденциозен. От което си направих извода, че генералът е разбрал, че не съм и не мога да бъда шпионин. Трябваше да бъда пуснат от залата на съда, но прокурорът Стояновски, недоволен от оправдателната присъда, заяви, че ще обжалва присъдата, поради което ми бе определена пет хиляди лева гаранция и след внасянето й щяха да ме пуснат."

СЪПРУГАТА КАТЯ СИРАКОВА:
"Веднага хукнах да търся парите и още на следващата сутрин ги внесох. След това седнах на една пейка пред затвора и зачаках. Затворът тогава се намираше след стария мост на Марица, сега там са жилищни блокове. Много часове минаха и едва към пет часа следобед го видях да излиза от затвора. Тръгнахме щастливи към къщи, но малко след като минахме моста, двама души от Държавна сигурност ни спряха и казаха, че трябва да отиде с тях за малка справка. Казахме, че ще отиде на другия ден, но стана ясно, че трябва да се подчини. Отидохме заедно. Бутнаха го по стълбите и едвам успях да му дам питката, която цял ден държах в ръцете си. Обясниха, че всички са си отишли и да дойда на другия ден. Така ходех в Държавна сигурност ден след ден. Близо месец вече минаваше, когато отидох на 24 май и ми казаха, че го няма, че е преместен другаде и той щял да ми се обади. След месец научих, че е в лагера Богдановдол и с една приятелка от София отидохме да го видим. Това е след Перник, в една долина сред насипи и линии са пръснати бараки. Повикаха го. Казаха, че имам на разположение пет минути. Носех му храна, дрехи. Милиционерът каза да оставя всичко на земята. Оставих ги и се отдалечихме зад насипа. После ми казаха, че онзи е разритал всичко с крак."

В лагерите Куциян и Богдановдол:
"ТВОЙТА МАМА, ГАД С ГАД, ТИ ЗАСЛУЖАВАШ..."

В многобройните му спомени, писани по различно време, търсим началото. Първите лагерни дни. И ето, Катя Сиракова зачита такъв пасаж: "Пред бюрото, прав, обут с ботуши, бе управителят на лагера Ангел Куртев, майор от Гранични войски. Там бе и шефът на охраната Ханджийски, който бе и инспектор на "възпитателите". Ангел Куртев ми заяви, че тук сме били земеделци, бивши депутати и други опозиционери и уж от моето добро поведение зависело бързото ми освобождаване. Не помня какво точно се е случило с мен, но аз възразих: "Господин управител, мисля, че вашата задача е съвсем ясно определена. Вие трябва тук да ме охранявате, а когато вашите началници ви заповядат да ме пуснете, да ми отворите вратите. Но не и да водите преговори за поведението ми."

След тези мои думи куцият Ханджийски скочи като попарен и крещеше: "Твойта мама, гад. Ти заслужаваш от този нож да направя трион и с него да ти отрежа главата."

Същата вечер на проверка пред хиляди народ, събран в каре на просторния двор на лагера, дойдоха тримата големи шефове на управата - Куртев, майор Гершанов и Ханджийски. Тръбачите подадоха сигнал за внимание. Последва кратка заповед да изляза три крачки напред. Пред хилядите застана едно чучело, облечено в дрипи от бракувани военни складове. Управителят с вдигната заплашително във въздуха ръка извика: "Виждате ли този тип. Този престъпник заслужава тук, пред всички, да извадя парабола и да му пръсна черепа. Този, който си позволява да критикува правителството и разпоредбите на управата." След което прочете заповед, че на мен се конфискуват всички хранителни продукти, каквито въобще не притежавах, и се наказвам с десет денонощия право стоене при извънреден труд. (Право стоене означава, че цяла нощ се стои в карцера прав, а показалците ти трябва да опират стената. А на сутринта отново си на работа - б. а.).

Към края на месеца ме изпратиха в лагера Богдановдол. Тук началник беше капитан Николов. През 1949-а зимата беше една от най-мразовитите и температурата достигаше минус 34 градуса. Копаехме замразената земя и от всеки удар с копача изхвърчаха искри. Правехме шосето за село Богдановдол, което после, понеже сред работещите имаше много бивши депутати, селяните нарекоха "депутатското шосе". На открит камион всяка сутрин ни откарваха до замръзнала рекичка, където вадехме промит пясък за влаковете. През време на работа ни беше забранено да се ползваме от ръкавиците и шинелите, които се пазеха при огъня на милиционера. Изваденият пясък тутакси замръзваше като бетон. Откарвахме го до шосето за Брестник с малки вагонетки, които тикахме по трима с рамене. Вечер след работа камионът минаваше през село Батановци. Майор Страхинов даваше тон и ние запявахме: "Ние искаме пак свободата, земята и нашия труд, че ние творим благата със сърпа и тежкия плуг." И песента се смесваше с виелицата.

Не след дълго ни преместиха за подземни копачи в рудника "Темелко Ненков". Конвоят е от добре въоръжена охрана и специални кучета. Тежко и горко на оня, който се подхлъзне - веднага получаваше удар с приклада.

Една вечер късно след проверка вратата на бараката се отвори и ми бе заповядано да отида в канцеларията. Там бяха капитан Николов и старши надзирателят Найден. Поздравих. Капитанът ме изгледа сурово: "Ти си рогач, бе!" Отвърнах кротко: "Рогач съм." "Ти си идиот бе, твойта мама". И ме ритна така силно в корема, че паднах на гръб. После заскача с ботушите върху мене, където му падне. Когато двама милиционери ме хвърлиха като чувал в бараката, съм бил с четири избити предни зъба, цялото лице в кръв, а едното ми ребро счупено.

ОСТРОВ ПЕРСИН - ЛАГЕРЪТ НА СМЪРТТА

"Вие, младите, трябва да знаете, казва по едно време Димитър Сираков, на всеки от островите има човешки кости. Но остров Магарец е човешка трагедия. Не двайсет, сто, хиляди и хиляди са заровени там. Този остров беше официалното гробище."

Всъщност Персин това е популярното Белене. Какво знаехме доскоро за Белене наистина? Че там закарвали някакви хулигани, които ги превъзпитавали с труд. И нищо повече. Да, така се е наричал лагерът - "Трудово-възпитателно общежитие". Само че трудът е бил каторжен.

Оказва се, че моят събеседник заедно с още триста души от лагера Богдановдол са основатели на Белене. Че са били първите робинзоновци на тоя остров, обрасъл с вековни върбови гори, че първи са правили брод в дивите джунгли.

На 23 юли 1949 година късно вечерта след проверка било наредено по високоговорителя всички, които си чуят имената, да се строят по двама на двора, като вземат от бараките само по две одеяла. В сърцата трепнала плахата надежда за освобождаване. Скоро била сменена с тревога. Закарали ги до санитарен влак, където ги съблекли голи, изварили дрехите им. После намазали окосмените им части с някаква течност и под душовете космите опадали. Защо ли била нужна тази стерилизация? Тогава някой пръв произнесъл "Сибир" и тревогата се настанила в душите им, докато прекосявали България със специален влак, натоварени в конски вагони по петдесет човека, здраво завързани отвън. През процепите сричали имената на гарите, където спирали, и гадаели.

На втория ден вратите се отворили и видели наоколо конна охрана. От Белене с лодки ги прехвърлят на острова, от който мнозина никога не се завръщат. Тогава Димитър Сираков не е знаел, че ще изкара тук четири години и половина, преди да го освободят, че после веднага след унгарските събития през 1956-а отново ще бъде тук за още три години, че през 1970-а година, вече 70-годишен, му предстои интерниране за пет години в силистренското село Долец.

"Тръгнахме към вътрешността на острова. Горещината беше стопила силите и мнозина започнаха да изостават. Минавахме през малки полянки и под хладния сумрак на грамадни върби. Късно следобед се озовахме върху една по-широка поляна на брега на пресъхнало блато. Началникът на охраната съобщи, че оставаме да нощуваме тук и всички насядахме в гъстата трева. Тази нощ останахме под открито небе и така всички станахме островитяни. Още два дни посрещахме зората или изпращахме залеза с празни стомаси. Едва на другия ден дойде конска кола и донесе хляб, брадви, мотики и лопати. Започна първото строителство. Сечаха се дървета, оплитаха се леси и за два-три дни бяха построени 23 землянки, разположени в две редици, покрити с пръст, които поставиха основите на първото селище. След землянките направихме карцера - четириъгълна яма, дълбока четири и половина метра, в която занапред щяха да спускат с подвижна стълба нарушилите дисциплината.

Скоро охраната бе сменена. Тя се сменяше на всеки 40 дни, вероятно за да не се създават отношения с арестуваните. На тези, които идваха, им казвали, че тук са най-лошите хора, осъдени на смърт, и те трябва да умрат. Тъй че скоро почувствахме взетите мерки за дисциплината. Милиционерите, стояха на двайсет крачки от нас с пръст върху спусъка на оръжието. Всякакви разговори помежду ни бяха забранени. Цареше дълбока тишина. Работата ни се състоеше в безцелното скубане на високите тръни с голи ръце. Бодилите бяха остри като игли и човек мъчно можеше да стигне до стъблото и целите ни ръце се обливаха с кръв, но който не скубеше, получаваше удари с прът. Нормата се определяше произволно до някое дърво или изсъхнал храст и човек, като видеше колко е далеч, го обземаше отчаяние. Щом слънцето започнеше да захожда, ни прибираха в землянките.

Тази работа обаче си е една песен в сравнение с онази, която ги очаква. На острова идват стотици нови и нови хора - мястото е достатъчно: островът е дълъг 14 км и широк от 3 до 5 км, а освен това е заобиколен с още шест по-малки острова. И се започва сериозна селскостопанска и строителна дейност. Само зеленчуковата градина е от 600 декара, а стотици тонове дини се товарят за Чехословакия. Правят се животновъдни ферми. Сее се много коноп. Даже била построена малка фабрика за конопени въжета. Арестуваните сами построяват затвора за хиляда души.

"Седем кубика пръст. Да я накопаеш, да напълниш количката и да я изхвърлиш - това беше нормата. А когато докарваха камъни за затвора, сме разтоварвали от корабите по 70-80 часа. Дойде шлеп със сто кубика камъни и ни казват, че докато не се разтовари, няма ядене. От глад едвам се крепиш с количката върху талпата. Паднеш ли и не можеш да плуваш - загубен си. А когато трябваше да се пренасят на няколко километра дървени трупи от по няколко тона, сякаш се избираше най-лошото време - дъжд, сняг. На дървени лостове, вдигани на рамене, се нареждаха по 40-50 човека. Достатъчно беше един да се подхлъзне в калта и всички, които напъваха сетни сили, можеха да бъдат премазани. А вечер след проверка се вглеждат в лицата и казват: "Ти излез, ти излез". Връзват избраните, откарват ги настрана и започват да ги бият безмилостно с колове. В това време на останалите се заповядва да пеят маршови песни. Повечето оставаха да пренощуват на поляната, защото бе невъзможно да се приберат. От сутрин до вечер работехме за парче хляб от 300 грама. На този остров човекът бе извън закрилата на всеки закон и всеки момент можеше да бъде застрелян с повод или без повод. Хиляди намериха своята смърт. И когато прасетата започнаха да изравят труповете, трябваше да се закрие свинефермата. На острова не беше останала нито една костенурка или друго пълзящо животно, включително змии. В деня, в който беше заклано едно куче и вече имаше 60 случая на умрели от глад, на острова пристигна някаква комисия от добре охранени хора от София и със собствените си очи видяха как черният дроб на кучето се обръщаше във врящата тенекия."

ЗАВРЪЩАНЕТО

"Откараха ме в щаба на Държавна сигурност на "Московска" 5. Повече от месец ме водеха всеки ден на разпит при трима цивилни полковници. Една вечер председателят на разпитната комисия, като посочи малкото чувалче, ме попита имам ли друг багаж. След което каза: „Партията и правителството решиха да ви освободят." Стори ми се, че подът под краката ми и таванът на стаята се завъртяха. Само продумах: „Добре са решили." Една врата се отвори и видях, че се намирам на малка тясна уличка, перпендикулярно на булевард „Дондуков", срещу някакъв нощен бар. Мислех, че халюцинирам. Шумно изтрака трамвай и разбрах, че не е сън. Грабнах чувалчето и като крадец, тичешком, се запътих към Централна гара. От павилиона срещу пощата купих хляб и вестник. Изпратих телеграма. Пренощувах у мой братовчед, а на другия ден преди обед бях в Пловдив. Отбягвах погледа на всеки срещнат милиционер, защото подозирах, че ще ме повика с ръка и ще ме попита какво правя тук. В канцеларията, където работеше жена ми, тракаха пишещите машини. Когато тя се хвърли на врата ми, всички машини спряха да тракат. Чиновниците бяха в недоумение. Едва когато чуха през сълзи гласа на жена ми: „Мъжът ми, мъжът ми", всички заплакаха. Защото всички знаеха откъде се завръщам след тия мъчителни години …"


Костадин ЦВЕТАНОВ

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите