Идеологическата легитимация на ГЕРБ / Политика, Свят / Политика

"В Полша, както в повечето източноевропейски страни, завърши дългото либерално десетилетие. (Историците обичат да говорят за дълго столетие, за късо столетие...) Дългото либерално десетилетие започна през 1989 г., според някои то свърши на 11 септември 2001 г., според други - с войната в Ирак и разширяването на ЕС. Но когато и да е свършило, фактът е, че свърши. Характерните черти на това десетилетие са, че обществата бяха водени от една утопия за нормалност или, нещо повече (това, което Жижек нарича "дистопия") - не просто временното изчезване на утопиите, а радостта от политическата им смърт, от отсъствието на социални проекти и социални блянове. Другата черта на това дълго десетилетие беше, че капитализмът и демокрацията се възприемаха като синоними и по никакъв начин не се противопоставяха един на друг. Това десетилетие свърши и днес наблюдаваме постепенното надигане – в Европа като цяло (в този смисъл и Полша, и Франция са част от един и същи разказ) - на пост-утопичния популизъм. Популизмът, разбиран не като идеология, стил или политическа стратегия. А популизмът, разбиран като мислене на политическото. Не говоря за популизма с идеята да го заклеймя, той може да се окаже и шансът на политическото.

Това, което за мен е основното в разбирането на популизма като състояние на обществото, е фактът, че (независимо дали това ни харесва или не) ключовите обществени групи възприемат случващото се, основния структурен конфликт вътре в обществото като конфликт между елитите, от една страна, възприемани като нещо хомогенно и единно – и народа, от другата страна, мислен като нещо хомогенно и единно.

Традиционните политически лоялности са мъртви, няма "ляво" и "дясно", няма консерватори и социалисти, има само "ние" и "те". И "ние", народът, се мисли като непредставен в политическата система или, грубо казано, като предаден. Теорията за "заговора на елитите" е единствената влиятелна политическа доктрина и тя е "всесилна, защото е вярна". Но дали това винаги не е било така? Защо този път антиелитистките настроения са различни. Различното е, че новият антиелитизъм е резултат от една политика, за която се предполагаше, че трябва да скъси разстоянието между елити и народ. Първо, от гледна точка на икономическата политика. Предполагаше се, че когато общото благосъстояние на обществото расте, социалното неравенство започва да се превръща в маловажен фактор. (Американецът не се интересува колко взимат най-богатите хиляда семейства, а се интересува колко взима той.) Утопията за богатото-неравно общество не издържа и десетилетие. Социалното въображение на обществото е егалитарно по дефиниция и американската толерантност към неравенството навярно трябва да се обясни с емигрантския характер на обществото. Повишаването на образоваността на гражданите направи хората много по-критични към своите елити. Днес "естествената власт" на експертите изглежда точно толкова неестествена, колкото и властта на наследствената аристокрация.

Това, което наблюдаваме в Европа, е крахът на меритократичните елити [елити, базирани на експертното знание - б.м.]. Елитите никога не са били по-отворени, отколкото сега. Ако погледнете какъв процент от най-влиятелните и богати хора във Великобритания днес идват от Оксфорд и Кембридж и сравните този процент със ситуацията преди 20 или дори 10 години, ще бъдете учудени колко "плебейски" е сегашният елит. Отварянето на елитите се е състояло. Образованието трябваше не просто да вкара по-смислени хора в елитите, то в същото време трябваше да легитимира по друг начин тези елити. Те трябваше да станат по-приемливи за хората. Парадоксът е в това, че образованието постигна само първото. Сега възможността да влезеш в елита през образователен ценз и успех е по-голяма, отколкото преди 20, 30 или 50 години. Но появата на тези меритократични елити, вместо да направи системата по-легитимна, я направи по-нелегитимна. Първо, оказа се, че тези елити не се различават много един от друг. Ако преди 30 години в парламента лявото и дясното са се различавали по всичко – по начина, по който изглеждат хората, по начина по който са облечени, по начина, по който говорят и т.н. - в момента лявото и дясното не просто не се различават по това, което говорят, те не се различават по това как говорят. И после – меритократичният елит, за разлика от традиционните патерналистични елити, няма усещането, че дължи нещо на другите. Ако ти си убеден, че си успял сам, усещаното ти за социална справедливост е доста изкривено. Ти не мислиш, че дължиш нещо на изгубилите, защото според теб и те са имали шанс да спечелят. За мен липсата на солидарност е резултат и от възхода на меритократичните елити. И затова в едно успяващо общество като полското (между другото, общество, родено от "Солидарност" като политическо движение) новото политическо движение, новата "солидарност", която идва, отказва каквато и да било легитимност на елитите. В крайна сметка и братята Качински, и всички тези, които се появиха заедно с тях във властта, са хора, които търсят легитимност не на базата на някаква експертност. Не на базата на някакъв социален проект. А на базата на "ние сме на ваша страна". Това е основното съобщение: "Аз съм един от вас, на мен не ми пука за всичките либерални табута, за човешки права и прочие либерални глезотии, на мен ми пука за престъпността по улиците на Варшава, аз наистина ще се преборя с корупцията, мен не ме интересуват всички тия адвокати..." Според мен това се случва навсякъде в Европа. И референдумите във Франция и Холандия ясно показаха, че мнозинствата се чувстват предадени. Те все повече вярват в конспиративни теории – за тях конспирацията на елитите е нещо, което е повече от реалност. Това за мен е полският урок. Той не е свързан просто с католицизма, такъв тип представи за света могат да бъдат видени и в други страни. България по свой си, особен начин възпроизвежда част от полските нагласи без католическата църква. Но криминализацията на елитите е факт. Днес в България единственият начин да се участва в политиката е през антиелитарен дискурс. Самите елити вече се опитват да представят себе си като контраелити, за да могат да функционират."

Иван Кръстев