|
Тема |
Отг: Любовта - 7 [re: efir] |
|
Автор |
Felice (член) |
|
Публикувано | 02.01.01 15:31 |
|
|
Тя стои на брега и го чака загледана замечтано в замъгления от буреносни облаци хоризонт...
И си казва:
"Моят корсар ми е верен неверник, защото е истински мъж но аз знам - той ме обича нищо, че сърцето му е от камък. Животът му вечно виси на косъм, ала и смъртно ранен Той знае, че аз го обичам че аз го чакам и ако Съдбата отреди вятърът ще е попътен и ние ще се срещнем в този залив пустинен на брега поръсен със пясък златен
Той ще скочи нетърпеливо право във водата ледена аз ще се втурна към него като райска птица и той мокра, тръпнеща, жадувана до сърцето си ще ме притисне и ще ме целуне.
А защо го обичам? Защото и моята душа е като неговата зачернена, изгубена, свята и грешна...
Стоя на брега и слушам крясъците на чайките в сърцето ми - тишина Нищо не чакам времето не съществува просто обичам моя кален в битките безсмъртен корсар."
А горе, във висинето звездите се усмихнаха и започнаха да си шепнат тайни вековни за танца на светлината, за мечтите на всемира.
Девойката-жена помълча малко и извика с пълен глас:
"Един път се живее и умира, но ако в този живот не го дочакам в някой друг ще се срещнем...
Защото любовта ни е взаимна защото страстта изгаря и двама ни А дали ще се сбъдне - все едно!"
"Все еднооооо" - обади се ехото. "Все едно" - потвърди Съдбата.
|
| |
|
|
|