Трамваите от детството ми напомняха Радецки. Те пореха вълните като обидни думи и винаги най–скрити– те тайни помужду ни оставаха заблудно прозирни под воала на ситния им звън. Не беше ала–бала‚ не беше и насън... Трамваите червени сънуваха промени във своите депа студени. Почти съвсем напълно като мене. Тогава имаше една случайна‚ но прозрачна спирка. След Орлов мост‚ без знамена. Отзад продаваха се дини‚ а малко‚ бронзово дете душеше с две ръчички едра патка. от чофката й бликаше вода. там давех в шадравана своите тетрадки. Стъклената спирка – дзън–дзъннн!