Трамваите от детството ми напомняха Радецки. Те пореха вълните като обидни думи и винаги най–скрити– те тайни помужду ни оставаха заблудно прозирни под воала на ситния им звън. Не беше ала–бала‚ не беше и насън... Трамваите червени сънуваха промени във своите депа студени. Почти съвсем напълно като мене. Тогава имаше една случайна‚ но прозрачна спирка. След Орлов мост‚ без знамена. Отзад продаваха се дини‚ а малко‚ бронзово дете душеше с две ръчички едра патка. от чофката й бликаше вода. там давех в шадравана своите тетрадки. Стъклената спирка – дзън–дзъннн!

Hehehe...mnogo e gotino

трамваите изобщо са слабостта ми. зная. това е неудобно‚ те порят към безкрая по своите кълбета релси от стомана. не е и от значение тяхната премяна. зелените вървяха съвсем достопочтено. не бързаха. и бяха така изобретени‚ че можеш да обърнеш седалката от чам и лицем да прегърнеш със който си мечтал до някъде да стигнеш със старата мотриса. червените... разказах. а жълтите ме втрисат с легенени столове... май няма много смисъл трамвай да яхнеш да летиш... но толкова е близо! яхаш трамвая и хоп! за рогата! дий! и стрелкаш се! нагоре! към луната! уф‚ от пълнолунието май‚ са тези мисли за трамвай...

а за икариуусииите какво ще кажеш?:) Много е готино първото...второто също!

второто не беше . а първото си беше чисто и просто точно така. уф‚ в икарусите винаги някой те пипа‚ с рамо или с дъх по рамото или някак с очи или пък дори да не те пипа‚ се усещаш опипан... и всичките тези ... лелички! и чички! да са живи и здрави! обаче.... в икарус‚ в икарус‚ все ми се плаче... за тях. уф‚ излъгах.

от най-раздрънканите и най-пошлите...Мисля, че разбираш какво искам да кажа...

разбирам‚ ама не ми харесва. аз си я обичам‚ някак. ама че ожбобщител!..

но май са повече онези, които мразя...

щом има "обичам" не може да има на същото място и "мразя". както и обратното. така мисля.

Карай да върви!