щуротии без повод, безначални и без край - безкрайни. върволящи, нахално дрънчащи предварително се извинявам... писах стих и потънах в него - тъжно и тежко като в нощ. прогоних го, хукнах след друг, той пък след мене подтичавал... блестящ, с острие като нож. спрях се, обърнах лице срещу него. късно... сърцето ми бе го поело. време имах единствено да въздъхна и с ръце да докосна дръжката тънка. да почувствам как от кръвта ми се ражда онзи стих безпощадно ухажвал и подвиквал на смъртта да се върне миг преди със слова да обгърне и завие летежа последен в забрава, за да попитам накрая... откъде е този спомен като бяла липа, оцветил жужащия пулс на деня, животрепетни, положил листи в гръдта, коренищата вплел, изсмукващ съня? откъде е тази болка като ситен прах? неотмита с времето, трупана от древността. взела багрите на полет след сковаващ страх, кротко сипеща се от ръцете на светец-монах, сътворил безсмъртието и в мозайки светлина и къде, къде... по дяволите!... изчезвам... не мога да докосна за спасението мисълта