Селска панахида

Умира тихо българското село.
И няма кой за него да заплаче...
Там някъде зад билото изчезват
последните
орачи и сеячи.
А младите, доколкото ги има,
отчаяни, отлитат от
гнездата -
висят по гари,
търсят хляб в чужбина,
по чуждите полета са аргати.
Тук къщите сами мълчат
по залез,
коминът към земята е
наклонен...
И хищни сенки нощем обикалят,
за да откраднат стока или
спомен.
Умира тихо българското село.
И вместо школският звънец
да бие,
камбанен звън обажда се
несмело...
А ние?
Доколко живи сме и ние?
Какво че в хитър бизнес
ни е провървяло?
Какво че можем чак в Париж
да идем?..
Умира тихо нашето начало.
А пък какъв е краят ни,
ще видим.