Изравнена от спортно - бегачи,
тук пътеката просто лъщи.
По средата със букви разкрачени
някой писал бе тук с тебешир:
<<Венче,Венче,защо съгреши?>>

Та не беше ли това непознатият,
що ме срешна на стръмния склон
с късо яке и вехт панталон,
с поглед,в който зари тишината?

И след малко - пак букви по пътя:
<<Аз те чакам.Върни се при мен!>>
То бе сякаш въздишка и зов...
По нагоре:<<Прощавай любов!>>

Здрачът падаше бавно.
И ето, аз отново прочетох:
<<Няма радост за мен!>>... Амор омниа!
Бе край мен тишината и огромни
сенки падаха кротко отвред.

Има,има в живота тревоги,
но и те са понякога дар.
Има чувства дълбоки и строги,
на които не си господар.

Тия болки такива са,значи,
тоя момък,е значи,такъв,
че по лесно е да ги изплаче
със стих,отколкото с кръв.

Да му бъде свидетел гората,
да го слушат цветята,тревата.

Людмил Стоянов




"Не можеш да споделиш с нея морето, ако тя гледа морето, а ти гледаш нея.."