Боленето винаги е най-много, когато някой изкара наяве собствените ни страхове - тогава се чувстваме по същия начин, както, когато се събудим сутрин след като сме се сънували, че сме отишли чисто голи на училище и всичките ни съученици са ни се смели - продължаваме да се съмняваме дали това наистина е било само сън, и ни остъргва устата отвътре един привкус на застояла болка...

Ако и ти сам не вярваше дълбоко в душата си, че този журналист, колкото и да е спекулативен, не е изначално прав, колкото и да не ти се иска да го признаеш, едва ли тази статия щеше да те жегне толкова. А той е прав! И ще бъде винаги прав, независимо как се казва и за кой вестник пише, независимо от коя страна идва, докато всички ние не престанем да ореваваме орталъка какво правела толкова държавата за нас, и не седнем и не отговорим на въпроса ние какво правим за държавата!

Защото държавата не е абстрактно понятие - държавата се измерва с теб и мен! И с това, колко пъти аз и ти сме изхвърлили фаса си през балкона, с това, колко пъти аз и ти сме си поискали касова бележка в магазина, с това, колко пъти аз и ти сме отишли на време на работа, с това, колко пъти сме се примирявали с лошата кухня в кварталната кръчма и с лошото настроение на сервитьорката, с това, колко пъти сме се примирявали с това, че няма градски транспорт след 9 в Пловдив, с това, че всички - малко или много - продължаваме да лъжем държавата си като крием стотинки от данъците си, с това, колко пъти сме гласували на избори...

И докато всички ние продължаваме да бъдем криви ракети, космосът няма как да ни се струва прав! Защото и мутрите си ги направихме ние точно с примиренческото си отношение и принципа "Това мен не ме засяга, да си му бере гайлето когото го засяга"; и лошото обслужване в заведенията си го правим ние, дори и когато овчедушно махаме 45 минути на подминаващите сервитьори и им се молим да ни обърнат внимание, за да си платим сметката, вместо да станем и гордо да си тръгнем, защото сме клиенти. А клиентът винаги е прав! А не аз да слизам след казармите на Асеновградско шосе в средата на декември и да млатя пеш до "Тракия", защото съм си позволил да се кача на смолянски рейс, понеже няма места за пловдивския, но пък през цялото време, докато пресичаме Пловдив шофьорът да ме кара да лежа по пода, за да не ме видят от черното "Ауди", което ни следва, защото ще пребият и него, че ме е качил, а и мене, че съм се качил. Защото в мутренската държава нямаш права на клиент и да избираш кой да те обслужи - ти трябва да чакаш: да чакаш още час, два или до следващия ден, за да се качиш на автобус на пловдивска фирма. Ако искаш да пристигнеш здрав в собствения си град. Въпреки че билетът е почти толкова, колкото е до Стара Загора, въпреки че в старозагорските автобуси има видео, а в пловдивските няма дори прозорци, които да се отварят, камо ли климатик...

Но ние си мълчим. Защото така ни е по-лесно. А когато някакъв измислен чужденец види нещата каквито са, в екстатично умопомрачение започваме да хълцаме и с пяна на уста да го хулим колко не е прав... И тогава започва да ни е виновен Альоша, Братската могила, Балабановата къща или Античният театър. Но не и ние самите... Което е истински жалкото в цялата ситуация!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите