Решавам се пак да отговоря, понякога представата за болката е по-страшна от самата нея, представата за настъпването на края - също. Но си мисля, че у нас като цивилизована страна, с нужното уважение трябва да се разреши и този "възел"- евтаназията.

Сега малко от моя опит, нещата са твърде лични, но в светлината на темата, много интересни, може и да събудят размисли. Четири месеца преди да си замине баща ми, аз изживявах какви ли не трудности, изпитания, малко е да се каже, че ме бе обзела депресия, тъй като съм много чувствителна. Аз съм нещо като "лакмусът" на фамилията - веднъж ликувам - в червено, после тъгувам - в синьо ...и така душевната болка не ми даваше покой, и се питах, ами ако нещо се случи на родителите ми как ще го понеса, не се е минавало ден без да си поплача, да се разстроя, да уплаша съпруга си. Представяла съм си мама как понася липсата на другаря си /и всичко това от 07.02 до 07.06/, как слага черни дрехи, как.... Е, наложи се да го изпитам...
И когато моят съпруг дойде и ми каза за случилото се, с подкосени крака седнах на стола, но не заплаках, просто нямаше откъде да се вземат сълзите.
Естествено първата грижа на мама, след като чу лошата новина, бях аз, но пък се държах смело, не си позволих да падна духом и на нея дадох кураж и сега пак за всичко си помагаме. Да, липсва ми татко, беше ми голям приятел и съветник, но се убедих, че господ ми е пратил само онова, което мога да понеса.

Оказа се, че има неща, които са ми помагали през това време: дори като видех толерантната атмосфера в този клуб, и богатството на отзиви, и възможността да получа помощ, ми се струваше, че имам още една опора. Благодаря Ви, както на модераторите, така и на пишещите, и на всички, които го посещават, в клуба има прекрасен живот, пъстрота, движение и това в крайна сметка го води напред.

Научете се да давате свобода.Това е ключът към щастието. Буда