в. Стандарт 16 април 2006
Татко излъчваше светлина
Лили Димкова събра в книга спомените си за прочутия народен лечител Петър Димков

"Петър Димков - моят баща" е наречено луксозното издание на "Виделина" - Хрикер", в което на малко повече от 200 страници дъщерята Лили Димкова разказва спомените си. Мемоарите са богато илюстрирани. Представянето им ще бъде на 20 април, четвъртък, във Военния клуб в столицата от 17, 30 ч. Художничката е посветила книгата на 120-годишнината от рождението на баща си и 25 години от смъртта му. Не е търсила спонсори, справила се е само с пенсията си. "Татко беше абсолютен безсребърник, от никого стотинка не е взимал. Затова и аз не потърсих финансова помощ", казва г-жа Димкова.
В бащиния й дом на ул. "Златовръх", близо до Семинарията в София, времето сякаш е спряло. Атмосферата в него е натежала от спомени. Като че ли всеки, потърсил помощ от прочутия лечител, тук е оставил част от себе си. Съвсем реални са изтърканите от стъпките на болните стъпала, които водят към кабинета на Петър Димков на втория етаж.
Кой всъщност е той?
По-младите едва ли знаят повече от това, че е известен лечител и автор на 3 тома скъпоценни рецепти от народната медицина, събирани с десетилетия и проверени от времето. Някога е бил по-известен от Тодор Живков, а властта, въпреки че го е отричала и преследвала, ползва до последно дарбата му. Димков е бил убеден, че всички болести могат да се "прочетат" още преди да са се развили по ириса на окото. И така да се блокират. Откривал ги е с просто джобно фенерче и лупа.
Въпреки многото измамници, които се представят днес за негови наследници, единствена издънка с това име и способности да открива болести чрез ирисова диагностика е д-р Петър Димков, внук на прочутия лечител и син на дъщеря му Лили. Тя пък е художничка, която пътува по целия свят. Специалисти твърдят, че творбите й имат силно енергийно излъчване, което зарежда имунната система и носи здраве и хармония.
Сигурно затова г-жа Димкова, въпреки че е на малко повече от 70 години, изглежда далеч по-млада.
"Защо реших да напиша тази книга ли? Татко беше много светла личност. Беше изтъкан от доброта, любов и чувство за дълг
Лицето му излъчваше сияние, особено през последните години. Цял живот по 24 часа в денонощието беше на разположение на хората, които търсеха помощ от него. И не само той, но и цялото ни семейство беше подчинено на неговата отдаденост. Жизнената му философия беше насочена към създаване на положителна нагласа. Когато някой от нас се ядосаше, му казваше: "Не се самоубивай!".
Израснал е в семейството на свещеник и народна лечителка. По молба на майка си е записвал всички ценни рецепти, изпробвани от нея в практиката й. Сигурно заради това книгите му са посветени на нея. После завършва висше военно училище в Петербург, след което попада във вихъра на три последователни войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. "Всички кръстове за храброст ги има, сега са в Историческия музей във Варна", разказва Лили и описва случай, който го има и в книгата.
Полковник Димков не само е закрилял своите войници, но ги е и лекувал. Дори по време на най-върлите епидемии от холера и тиф нито един от подопечните му не е пострадал. При много тежко сражение обаче той е ранен. Всички мислят, че е загинал, и отиват с платнище да приберат тялото му под дъжд от куршуми. Рискували са живота си за своя офицер.
Преди това, докато е бил във Военната академия в Петербург, е посещавал
лекции по тибетска медицина, хомеопатия и ирисодиагностика
Тогава руският град е бил един от центровете на алтернативните науки.
"След войните е имало голямо съкращаване на офицерския контингент и баща ми заедно с майка ми Мария заминават за Виена. Там е живяла баба ми по майчина линия, австрийка по народност. Само след година обаче го връщат във войската.
Личността на татко е емблематична и в друго отношение. Бил е участник в инициативата за възстановяване на кораба "Радецки", на много паметници на културата във Варна, един от създателите на филхармонията там. В Карлово е подпомогнал реставрирането на къщата на Левски. Разказваше ми как войник минал с барабан, за да съобщи за събирането на средства и оригинални за времето си материали за дома на Дякона. Първият, който дошъл и развързал кърпата си със златни монети, бил ходжата на града. Татко винаги говореше за този случай със сълзи на очите. Когато видял ходжата да влиза, решил, че идва да се оплаква. А той му казал: "Идвам, за да помогна, защото Левски беше герой!". Татко имаше уважение към всички религии,
беше толерантен към различните вероизповедания
В неговата книга "Хигиена и лекуване на душата - Новият човек - творец на съдбата си" имаше цитати откъде ли не. Той беше енциклопедична личност. И до края на живота си, когато имаше малко време, отиваше в книжарницата и винаги се връщаше с книги. Носеше за всеки по някое томче. Винаги усещаше кой от какво има нужда.
Така както и не можеше никого да върне от болните. С майка ми посрещахме хората. Пред дома ни от ранни зори се тълпяха пациенти. Дори когато ми се налагаше да изляза, се притеснявах как ще се промъкна сред хората и молбите им. Защото за всички тях татко беше последната надежда. Дори и по времето, когато най-много беше преследван, въпреки всичко приемаше по около 30 души на ден. После се оказа, че сме раздали 25 ключа от нашата къща за да могат различни близки хора да водят болни - уж на гости. Бяхме като Авраамов дом. Кой когато имаше нужда - идваше, влизаше. Дори по нощница към банята не можех да тръгна, защото не знаех в кой момент от коя врата кой ще излезе или влезе. Татко през целия си живот една стотинка не е взел от никого. Живееше с пенсията си, представете си колко бедно сме карали. Но той казваше: "Даром ми е дадено, даром и аз го давам." В първите си книги още преди Девети септември пише: "Който иска моя съвет, ще го получи безплатно."
Баща ми никога не налагаше и не казваше: "Така трябва да се живее." Беше толкова ярък пример, че самата му личност възпитаваше. Това е според мен истинският родител - това, което е той, учи детето. Защото
децата малко запомнят думите, а повече подражават
Той никога нямаше да бъде това, което беше, без помощта на майка ми. Тя също беше невероятен човек, изцяло отдаден на него и на делото му.
Ще ви разкажа и друг случай. Татко беше вегетарианец, но, както казах, не налагаше нищо. Веднъж като дете реших и аз да се откажа от месото. Случайно попаднах на една от неговите многобройни бележки с ценни мисли, които събираше в кутии. Пишеше: "Ще дойде време, в което хората ще се срамуват от яденето на животни, така както сега се срамуват от канибалството." Бях на 13. Казах му, че ще ставам вегетарианка и очаквах да ме насърчи. Той нищо не каза. По-късно разбрах, че е искал да провери дали ще устоя, дали съм узряла за такова решение.
Моите картини също са много свързани с него. Той страшно обичаше историята, особено българската, и имаше невероятна памет. Още като дете влязох в неговия свят, населен от нашите колоси на духа, които съм нарисувала. От Орфей, до патриарх Евтимий, Ботев, Левски, Смирненски, Вапцаров. Но колко много ценни неща от нашата история са останали затрупани. Вярвам, че все някога някой ще ги открие за света. За какво сме иначе тук."
Ваня Овчарова








-

Слънчев Изгрев,
благодаря за "зрението",
което в труден миг дари ми!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите