Слово на вицепрезидента на Република България Ангел Марин при откриване на честванията по случай 120 години от рождението на Петър Димков
13-03-2006 18:00 |
http://www.president.bg/v_iziavi.php?id=2423&st=0
Централен военен клуб – София


Драги близки, последователи и почитатели на Петър Димков,
Госпожи и господа,

България е силна не за това, че има многочислено население, огромна територия, могъща армия и някакви тайни, силни оръжия, а защото има силна духовност, защото има духовно излъчване, което се е формирало от хора като Петър Димков.

Какво удивително съчетание! Лечител, който помага на хората, учител, духовен наставник и патриот. Винаги, когато е ставало дума за Петър Димков като лечител, в моето съзнание са изниквали персонажите от една притча.

На майстор грънчар му поръчали да извае от глина човеци, на другия ден щял да дойде Бог да им вдъхне дух и да оживеят. Майсторът грънчар се захванал сериозно за работа, до късно надвечер работил. Но навярно тези събития са ставали по нашите земи, защото той имал съсед грънчар, който много му завиждал, и през нощта с една тояга намушкал всички глинени фигури. Когато Бог дошъл сутринта рано, вдъхнал дух на всяка една от глинените фигури и те станали живи хора. От нанесените рани обаче започнали да изпитват силни болки и да плачат. Тогава Бог започнал за всяка рана, за всяка болка да им разказва по една приказка и да им слага по една билка.

Все съм си представял Петър Димков като един пратеник на Бога, за да може с приказки и с билки да лекува раните на хората. Със своята лечителска практика, със своите трудове Петър Димков всъщност създава Библия за здравето, както споделят някои автори като писателя Йордан Ковачев, и постига един връх в българската народна медицина.

Петър Димков е и учител, духовен наставник. Когато се опитах да изуча неговия живот - казвам опитах, защото той е толкова необятен и като дух, и като дела, че това е невъзможно фактически, - ме порази освен неговата дейност в областта на лечението, която е най-популярна в света, и неговият могъщ дух, неговият стремеж да разбере всички значими учения, създадени на нашата планета от древни времена до най-ново време.

Изключително ме впечатли, че той споделя разбирането на Лев Николаевич Толстой за това кое е най-важното, най-доброто в живота. А то е да живееш в обич и съгласие с хората, да ги уважаваш и да се отнасяш към тях с любов. Това разбиране съм възприел в моето юношество и детство, когато съм чел Толстой, без разбира се да знам, че е споделяно и от Петър Димков.

Петър Димков не само има такава нагласа, но той самият е пример за това как не само като чувство трябва да се обичат хората, но и трябва да се прави всичко възможно, за да им се помага. И той прави това скромно, тихо, не натрапчиво.

Съвсем естествено е Петър Димков да не понася фанатизма под каквато и форма да се проявява той – религиозен, идеологически, националистически. За него фанатизмът е нещо извън божествената промисъл, извън божествения характер на мисълта.

Навярно от философска гледна точка, поне според моите разбирания, най-силното в духовния образ на Петър Димков е неговото разбиране и неговото поведение, свързано с хармонията между мисълта и делата на един човек. Той даже според мен издига мисълта на по-високо равнище, тълкувайки библейското “в началото бе словото” в смисъл, че в началото е мисълта, защото словото не може да съществува, ако няма мисъл. Словото е физическото изображение на мисълта, на духовната проява. Хармонията между мисълта и делата е нещо, което отличава човешката цивилизация като степен на развитие.

Той споделя разбирането за хармонията в отношенията между хората и за хармонията в отношенията на хората към природата, към космоса. В едно известно предаване дори заявява, че черпи силата си от космоса.

Петър Димков е духовен наставник на хората, които живеят в неговото време, и на тези, които ще живеят след него, и с неговата гражданска позиция и смелост като човек, като гражданин.
Като военен и като гражданин, като българин ме е впечатлила особено една неговата постъпка, която не всеки може да извърши. След произнасяне на присъдата над генерал Владимир Заимов – герой от войните, той отива да се сбогува с него преди разстрела му. Каква проява на човещина, на достойнство! Каква офицерска чест и доблест! И тук се проявява неговото родолюбие и неговият хуманизъм като българин, като офицер от българската войска.

Понякога съм си мислил дали лично аз не съм негов поклонник - не смея да кажа негов последовател, защото това е голямо нещо - и заради това, че има известно сходство в нашите съдби. И той, и аз сме били посветени във военното дело. Не смея да се сравнявам с Петър Динков. Само искам да кажа, че се лаская от тези макар и съвсем външни, малки сходства между неговия живот и моя живот, свързани с войската, с армията.

Той учи в Санкт Петербург в Павловското военно училище. Лаская се, че и аз съм учил в Санкт Петербург. Неговата служба преминава в редица гарнизони в България. Съдбата предопредели така, че и аз служих в една голяма част от тези градове, преди всичко в Сливен, Стара Загора и Карлово, разбира се, няколко десетилетия по-късно. Участва в три войни, смело води войниците си в атака, не се крие в щабовете и в окопите и получава осем ранявания. За разлика от някои тогавашни, а пък и днешни лъжепатриоти, той си е заслужил званието родолюбец, патриот, като е рискувал живота си за България.

Петър Димков и във войската, и извън войската прави всичко не само за да помага на хората с божествената си дарба и умение да лекува. Той се грижи и за съхранението на националната ни памет, и за съхранение на културно-историческото ни наследство. Бих казал, Петър Димков лекува не само физическите болки, но и духовните рани на българина.

Човек, когато си припомня какво е направил той като патриот, като военен за съхранението на паметниците, остава изумен. Как е намирал време, кога е успявал да прави всичко това. Само изброяването на всички тези прояви отнема огромно време. Като командир на 21-ва Пехотна дружина в Карлово полк. Петър Димков възстановява родната къща на Васил Левски. Колко перипетии само е трябвало да се преживеят, колко препятствия да се преодолеят! Когато служи във Варна, изгражда паметник на Приморци, известната с друго название Триумфална арка на Незнайния воин. Създава автентичния Аспарухов вал. Взема дейно участие в изграждането на Парка-мавзолей “Владислав Варненчик”.В Стара Загора освен всичко друго намира време да се грижи за поддържането на посадените от Методи Кусевич фиданки в парка “Аязмото”. Каква разностранна родолюбива дейност!

Интересно е да се направи една съвременна преценка как са се отнасяли хората, и най-вече държавата, към делото му. За хората е ясно. Той си спечелва любовта им с това, което в резултат на своята убеденост и внушение свише е правил. Държавата в различно време се е отнасяла различно към него.

Но аз искам да спазя неговия завет – да се подхожда с добро. И затова ще кажа само хубавото от отношението на държавата към него, и то не всичко, а част от него. За мен хубавото, което българската държава проявява към Петър Димков, най-добре проличава с отношението на българския политик и държавник генерал Иван Михайлов. Не искам да се хваля, но ще ви кажа, че известно време той е оглавявал и българската артилерия.

Генерал Иван Михайлов много добре разбира необходимостта от природна медицина, много добре оценява ролята на българската народна медицина. Отнася се с уважение към Петър Димков и към неговото дело и когато и където може, го закриля. Не случайно някои го наричат апостол на българската народна медицина. И между другото, между тях също има много сходни черти. Иван Михайлов като военен, понеже съм изучавал тази част от историята му, от неговия личен живот, свързана с българската артилерия, също така ненатрапчиво е учил хората, както е правил това Петър Димков – много внимателно, със зачитане и уважение на другия, на различния.

А всъщност нищо извънредно добро българската държава не е направила за Петър Димков, защото това той просто си го е заслужавал. Със своя живот, със своето дело Петър Димков е укрепвал българската държава и българската държавност. Това е оценката, която най-скромно според мен от държавна гледна точка следва да му бъде дадена.

Когато говорим за отношението, за оценката на Петър Димков, ми се ще много повече хора и днес, и утре да разберат какъв човек е бил той, какъв е неговият принос за България. И то не толкова за това, че трябва да се уважи паметта на Петър Димков - това се разбира от само себе си, - а най-вече заради това, че не той, а ние имаме нужда от това. Да се запомни какво е направил.

Би ми се искало като изразя моето уважение, моята почит към Петър Димков и като се преклоня пред неговата памет, да пожелая да има повече последователи, повече поклонници, а на всички млади хора, които са готови да бъдат негови последователи и поклонници, пожелавам на добър път!







-

Слънчев Изгрев,
благодаря за "зрението",
което в труден миг дари ми!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите