|
Статията е от весник "Дневник". Малко е дълга, така че ако искате започнете да я четете от първия болднат абзац (почернените абзаци са мое дело).
В Капитал също имаше интересна статия в този дух. Ще гледам да я пейстна и нея
Френската революция винаги беше пътеводна звезда в училище. Масите, които се надигат, за да си търсят правата от оядените аристократи, които безжалостно ги експлоатират, бяха вдъхновение на не особено замислящите се историци от близкото минало и доказателство, че битката за равноправие има дълбок европейски цивилизационен корен, а не е просто някаква азиатска измишльотина, дошла от Москва.
За мнозина френската революция е една вандалщина, която показва как революциите само носят разрушение и терор, освобождават единствено най-долните страсти у човешките създания и създават условия за появата на някой самозабравен диктатор, който връща реда в държавата по също толкова жесток начин, по който революцията го разрушава. Наполеон свърши тази работа във Франция, Ленин и Сталин - по малко по-брутален начин, в Русия и у нас.
Френската революция се поражда, общо взето, от три страсти - инат, ярост и страх. Инатът на привилегирования елит, яростта на изолираното от властта и натоварено с данъци население и страхът от конспирации и реванш.
В уродлива форма историята се повтаря. В Париж, Лион и други места във Франция горят коли, летят камъни и куршуми, рушат се магазини. Дори полицейските управления не са защитени от атаките на освирепялата имигрантска младеж.
Твърдението, че протестантите са криминална утайка, която трябва да бъде овладяна и ликвидирана, може да отразява добре нагласите на средния французин или българин, но тя не води до разрешение на конфликта. Когато френският министър на вътрешните работи Никола Саркози направи подобно изказване, погромите само се засилиха.
Някой ще каже: „Къде си тръгнал да сравняваш тия емигрантски мангали с двигателя на френската революция?!" Времената се менят. Ако през XVII и XVIII век селяните може да са се тресели от ярост, сега това са неинтегрираните емигранти или етнически малцинства. Мюсюлманското население във Франция е 10%. Правителството обаче има твърда асимилационна политика, малко странна за страни като Англия и особено Америка, които насърчават културното и етническото разнообразие. Французите искат всички да са французи.
Затова и забраниха мюсюлманските забрадки в училищата преди година. Френските власти искаха да направят имигрантската младеж по-френска. Те не си дадоха сметка, че тази мярка може да има странни форми на усвояване на френска идентичност
- имигрантите прибягнаха до насилие и погроми, с каквито някои французи все още се гордеят, че са част от традицията им.
Подходът на пофренчването е на практика силно конфронтационен и примитивен. Той доста напомня на истеричната реакция на Жак Ширак, който се накара на източноевропейците, че подкрепят Америка във войната с Ирак, и така настрои и пацифистите против себе си. Французите просто живеят на друга планета и не могат да понесат съвременната реалност. И преди два века, и през 1968-а, и сега те чакат някаква революция да ги информира за това, което се случва пред очите им.
Икономическата им политика е другият проблем. Те обичат субсидии и социални грижи. Този възглед ги кара да се чувстват и благодетели. Те смятат, че като плащат високи данъци и получават високи субсидии и осигуровки, бедните трябва да са много благодарни. Може и да трябва, но реалността е много по-различна. Френската държавна администрация и френската политическа класа са високообразовани, но прекалено етнически чисти.
Социалната им икономическа политика само води до по-висока безработица и до зацикляне на целия Европейски съюз, който тътри подире си икономически нелепата обща селскостопанска политика. Имиграцията се чувства все по-изолирана, а голямата част от тази имиграция, особено от Северна Африка, живее - не без основание - с нагласата, че е естествена част от тази държава.
Нагласата на много от французите обаче е такава, каквато е нагласата на много от българите към турското, и особено към циганското малцинство в България. Те са гости. При това неканени. Късметлии са да живеят на нашата свещена земя, но да се съобразяват с всичките ни национални традиции, правила и прищевки.
Французинът и българинът си приличат по тази нагласа. Те често си измислят някакво велико минало
(при французите с малко по-голямо основание) и с него оправдават националните си фантазии. За да работят тези фантазии, и французинът, и българинът трябва да си затворят очите за света, в който живеят. Именно защото българинът смята, че България е държава с велико минало, с много траки, златни съкровища, ханове, царе, кирилици и други атрибути на национално величие, страната го докара дотам да бъде почти управлявана от една етническа партия. Може да се успокояваме с това, че електоратът й поне не пали колите по улиците.
Има обаче и други десетина процента в България, които са на ръба да започнат да палят коли. Циганите. Българският отговор на тяхното съществуване е френски - да си стоят вкъщи. И да са благодарни. Малко пари ли пръскаме за тях. За жалост обаче социалните грижи и сегрегацията не работят.
Ако човек може да научи нещо от Франция, то е, че не можеш да си затвориш очите пред съществуването на десетпроцентно или двайсетпроцентно малцинствено население и да настояваш, че това са или французи (българи), или създания, които трябва да стоят настрани. Можеш също и да научиш, че с високи данъци и помощи за безработни нищо няма да постигнеш. Рано или късно тези изолирани малцинства ще излязат и ще започнат да палят и рушат. Някои от тях, както това е факт в България, може да вземат властта и тогава може да се укротят.
Нито едното, нито другото звучат като много привлекателни решения. Погромите във Франция обаче са предупредителен сигнал, особено важен за едно социалистическо правителство, чиито членове вероятно прилежно са усвоявали в училище уроците на френската революция и още не са се замислили за нейната реалност. Опожарените коли би трябвало да му напомнят, че в България циганите в държавната администрация, в полицията, здравеопазването и образованието се броят на пръсти. Че турците в тези позиции, макар и малко повече, също могат да се преброят на пръсти и обикновено са скупчени в едни и същи учреждения, където пък българите може да се броят на пръсти. Те може да се замислят също и за това какви са последствията от една недостатъчно жизнена икономика, която не може да осигури работа на необразованите малцинства.
Когато циганите излязат от гетата си, а това вече става, макар и още не във френския мащаб, реакцията на правителството ще бъде в съзвучие с народното недоволство и с френската политическа риторика - това е утайка, която трябва да бъде измита от лицето на земята. Тогава ще е много късно да се вземат разумни решения така, както сега е много късно за френското правителство да взема разумни решения.
Това, което Франция отдавна трябваше да направи, както и България, беше изкуствено да издигне в държавния си сектор достатъчно северноафриканци (цигани и турци у нас); открито да признае, че Франция е многонационална (или поне многоетническа) страна и че това е нейно предимство, а не срамен недъг; да направи целенасочени усилия за доброто образование на малцинствата си.
Може да изглежда несправедливо, но позитивната дискриминация като че ли е единственото смислено средство за предотвратяване на нови френски революции - било в Париж, било във "Факултето". Едва когато някой като Кондълиза Райс или Колин Пауъл стане държавен секретар на Съединените щати, човек може да се успокои, че кървавата епоха на расови напрежения в Америка е приключила. При това Кондълиза Райс не е държавен секретар в качеството си на лидер на някакво полузасекретено движение за права и свободи на чернокожите и онеправданите, а в качеството си на високо ценен член на американския академичен и политически елит.
И другият урок, който Франция (а и България) може да научи от Англия и Америка, е, че икономическият растеж, а не прибързаното разпределение, може да осигури стабилна икономика. Формулата може да изглежда проста - ниски данъци, позитивна дискриминация, открита радост от националното разнообразие. За жалост французите не обичат да учат нищо от други места. От френската революция насам те си имат свой начин за асимилиране на политическите реалности. С известно закъснение.
|
Поуките за нас от френските безредици
