Благодаря за духовната подкрепа и съчувствие които ми оказа.
Това е просто една принуда на живота може би.
Преди около 6 месеца дойдох тук в САЩ за да мога да усигуря един по-добър живот на хората който съпътсват живота ми,и въпреки че ми дават духовната си подкрепа на мен ми е много тежко.Все още съм на 20 а вече чувствам как живота ми се превръщна просто в една безмислица.Отказах се едва ли не от най-хуабвите ми моменти в живота ми само за да излезна от някаква безисходица която на пръв поглед нямаше никакво друго разрешение освен да предприема тази стъпка.Не ,че съм принудително затворена.
Мога да излизам,мога да ходя на различни места,да завързвам запознантсва с нови хора ,да си разнообразявам по някакъв начин сивото ми ежедневие за да забравя болката,но просто ЖЕЛАНИЕТО от моя странна да правя всичките тези неща липсва.Затворила съм се в себе си,нямам желание да общувам с хора който разсъждават по съвсем различен начин....може би само езика е пречката,макар и да се оправям с него,тяхната представа за добре изживян живот е съвсем разлинчна от нашата или поне от моята.За Американците ,живота е само работа и развитие в различни сфери на науки и т.н.Докато за мен не е.Аз съм чувствителна натура.........за мен по важни са приятелите,хубавите мигове прекарани в тяхната компания......веселието,смеха дори може би имам желание да се развивам в нещо но то да е с мярка, а не да е някаква фикс идея ,както те размишляват.
Мислат постоянно за пари.......повръща ми се само от този факт.
Може би наистина това е страна за материалисти.Но не и за хора на живота.
Предприех тази стъпка за доброто на семейството ми и донякъде за мое добро в бъдеще........но пак не е толкова относително за мен колкото за семейството което някога ще имам,като вземем в предвид ,че всеки човек живее по различен начин и се сблъсква с различни ситуаций изпада в различни трудности........аз просто не исках моето семейство някога,мойте деца с любим човек да изживеят същия живот като моя.......но сега чувства ,че нямам сили вече да се боря за нещо което ми причинява болка.Понякога си задавам въпроса-"А кога ще дойде време да помисля и за себе си,а не само за другите"?!Винаги съм правила това което е било добре за заобикалящите ме хора.Независимо дали са от семейството ми или просто приятели.Но сег аразбирам ,че греша донякъде,че трябва да помисля малко и за собственното си щастие.Колкото и глупаво да звучи....наистина не съм материалистка.......и дори ме влече идеята и мисля за завръщане.Но тогава вече идват другите факти който отново не са добри за мен,дори и да се върна само заради хора които значат нещо за мен ,то тогава аз няма да знача нищо за тях,защото тогава бих им провалила и тяхния живот.Това е накратко.
СТоя пред компютъра с дни,с месеци,не напускам апартамента въобще,дори днес и пред вратата неизлизах.Просто нямам желание.Вижда се ,че съм изпаднала в дълбока депресия,губя дори всякакав вид желание да се занимавам със себе си,което преди да дойда тук ми е било присъщо.
Винаги съм държала на себе си и на вижданията си колкото и грешни да са били те.И макар и смешно да звучи ако не беше създаден Нета може би още по-трудно щеше да ми бъде.Но и така виждам ,че не е полезно дори и само за психическото ни развитие.Полезно е но с мерки.Само ако знаеш ,че от месеци не съм си отваряла устата да поговоря с някой за повече от 10 мин.Всичко са просто едни мисли........както сега,мисля и пиша и отново чувтсвам тази горчивина която ме изпълва всеки път.Не мислиш ли ,че би било по хубаво ,да си кажа мъката........някъде на хубаво място,сред природа,сред хора,сред хубава музика,седнали приятелски в някое хубаво заведение пиейки ароматно кафе.Е това е моето виждане за хубав ивот колкото и смешно да звучи.
Обичам си приятелите,обичам си семейството.......живея заради тях.
Който каквото ще да ми казва.........това е живота за мен.
Помеждодругото не съм от Пловдив ,а от Перник но намирам доста хубави личности във вашия град ......харесвате ми.
Чао за сега от мен.Хайде че се улях с писането.