Може би нямаш нужда точно от това,но ще ти напиша две стихотворения.Първото е мисля описание на състоянието,в което се намираш.А второто,хм,второто, е ..не зная как да го нарека.Може би покана за приятелство.

След любовта/Момо Капор

След любовта остават телефонни номера,които бледнеят.
След любовта остават чашите с гравирани монограми,откраднати от по-добрите хотели.
След любовта оставва обичаят бьлого вино да се сипва в две чаши и чертите да бъдат на една и съща височина.
След любовта остава една маса в кафене "Манеж" и учуденият поглед на стария келнер за това,че ни вижда с други.
След любовта остава на устните металният вкус на несполуката.
И някакви адреси на взети под наем стаи-от четири до шест.
След любовта остава изречението "прекрасно изглеждаш,не си се променила с нищо" и "Обаждай се понякога,имаш ли още телефонния ми номер?"..
След любовта остават тъмните улици,по които се връщахме след любов.
След любовта остават мелодиието по радиото,които бавно излизат от мода.
Остават тайните знаци,любовните цифри,остава твоята страна от постелята и страхът да не би някой да дойде.
Взъклицание и оставената слушалка,когато се появи някой чужд глас,хиляда и една лъжи..
След любовта остава изречението"Ще вляза първа в банята" и отговорът"Нима няма заедно?"
-.Този път-НЕ!
След любовта остават съучастниците-пазители на тайни,които вече не са никакви тайни.
След любовта остава леко безпокойство,когато пътем вдъхнем познатия парфюм на непозната жена.
Слд любовта улиците са празни,а градът-пуст.
След любовта остават неподписаните изгледи от венеция и Амстердам.
Препълнените пепелниции празното сърце.
навикът да се палят две цигари едновременно.
Фотографиите,направени пътьом,загубените фиби,шофьорите на такси,които не ни обичаха и цветарките,които ни обичаха.
След любовта остава накърнената суетност.
След любовта остават другите хора и другите жени.
След любовта не остава нищо
***
Мой далечен близък/Невена Стефанова

Говорехме разни езеци,
а когато слушахме птиците,
тревогата на листата,
лудостта на вихрушките,
се разбирахме помежду си.
Вървяхме из парка-
пътуки намирахме,
след туй ги изгубвахме.
Бяхме много щастливи,
че не занем общ език,
за да търсиме рими,
да спорим..
Стигаха мигове за чувствата неизразими.
Най-хубавото беше,
че никой от нас не посегна към другия
и с това разреши онова уравнение сложно,
което малцина не знаят.
Ний не искахме нищо.Съззнавахме,
че се разбираме
като два инструмента,
звучащи във странна хармония.

Шапка светулки,за да ми бъде весело,когато пиша стихове за надеждата