Ех, мечти... И спомени - трябваше пет години да пътувам от колелото на централна гара до новата сграда на университета до Окръжна болница и после до центъра, та мога да ти кажа, че автобусите си имат разписание, но освен за тоалетна хартия за друго не става. Че трябва да станеш от предната спирка за да спре шофьора на твоята ... ако те забележи (да му мислят бабките дето и така не могат да стоят прави, та в рейса ли), че шофьорите си те подминават на спирките хвърляйки ти демонстративен поглед или те изчакват да се присегнеш да се качиш и да ти тряснат вратата под носа (и си благодарен на Господа, че ти е дал добра реакция, та можеш да отскочиш и не те поврежда вратата).
Мога да ти разказвам за блъсканицата, за нервите, за жегите, за това, че когато вали автобуса тече и е по мокър и от облаците, за това, че половината пътници не са се къпали от две седмици, че висиш от вратата но се радваш че си в автобуса защото закъсняваш, и то по вина на градския транспорт, ... За успокоението, че от тебе ще излезе нещо - ще си купиш кола като тебе например, че имаш бъдеще, докато шофьора и кондуктора ще си умрат шофьор и кондуктор. И когато наистина вече пътуваш с кола, такси или по-свестен от пловдивския градски транспорт спираш да мислиш и си спомняш. Докато същите шофьори продължават да стават в не знам колко часа за да отидат на работа, а същия нервак кондуктор с инженерно образование и самочувствие продължава да се блъска с хората в най-натовареното време.
Говориш за спокойствие и култура. В пловдивския масов транспорт такъв лукс няма, никога не е имало и няма и да има.