Здравей!
Случи се така, че изгубих кучето си. Имам женска средноазиатска овчарка. Тогава беше мъничка, едва на три месеца, още бебе, неориентирана. Като я извеждах навън, нямаше човек, който да не я гледа. Един ден отидохме с мъжа ми на работа, племеницата се върнала от училище, влязла за малко, забравила вратата открехната. Малката се измъкнала навън да си играе /живеем в къща/ и оттам следите й се изгубиха.
Вечерта беше ужасна. Племеницата избяга и се скри от страх, да не я бием /!!!/. Плакахме цяла нощ. През следващите дни развихме странна параноя. Непрекъснато се оглеждахме по улиците, по парковете, уведомих всички ветеринари в София, които успях да открия. Обадих се в кучешките предавания по телевизиите. Разлепихме обяви на всяко дърво в квартала. Молех се само да е добре, да не е прегазена от кола или прибрана в приют. Може би ще прозвучи жестоко, но имах чувството, че са откраднали детето ми.
Слава на Бога, оказа се, че я е прибрал свестен човек. Цял живот е бил кучкар, пекинезът му беше починал няколко седмици преди това. Обади се по обявата. Пак имаше много сълзи. Винаги ще благославям този човек и той ще е добре дошъл в дома ми.
Съветът ми е, помисли добре - за себе си, за стопаните, отгледали кучето от бебе, както и за самото куче. Пускайки тази тема, ти искаш да получиш подкрепа и уверение за това, че постъпката ти е редна. Това означава, че съмненията ти са дълбоки. Уверенията на хората от клуба ще успокоят ли съвестта ти? Не ми отговаряй, отговори на себе си.