Благодаря на всички,които ми писаха! Решението ми не е никак гениално,просто реших да се въоража с повече търпение и да се науча да живея отново с майка си,както и да я "приуча" тя да се съобразява с факта,че имам семейство, в което аз съм домакинята,а не тя.Много мислих и стигнах до извода,че през годините нарочно съм се дистанцирала от нея, защото съм се чувствала наранена от предпочитанието й към брат ми.Не,че не контактувахме,напротив виждахме се често и си помагахме взаимно когато имахме нужда,но някак си сякаш като добри познати,а не като майка и дъщеря.Сега тя иска да върне "доброто старо време", което всъщност за мен не е било добро, а аз не съм готова на това, но ще се опитам да създадем някакъв баланс и това няма да е както преди, а ще бъде нещо ново - по-зряло, отношения между възрастни хора надявам се. Лошото е, че през последната година,откакто живеем отново заедно ми се върнаха забравени спомени от детството, които дълбоко съм скрила в съзнанието си, а сега пак си ги спомних и ме натъжиха.Един такъв спомен - колкото тъжен,може би наивен и смешен - бяха ни завели на кино от училище,но съвсем малки - 2 или 3 клас и гледахме съветски филм за войната, по-точно за концлагерите.Имаше един епизод - майка с двете си деца, момиче и момче и фашиста й казва - не може да вземеш и двете деца в концлагера, избери само едното, а другото в камерата.Майката дълго умолява, плаче,тогава фашиста дръпва и двете деца от ръцете й /и двете малки, уплашени, сгушени в нея/, майката изпищява - вземете момичето, оставете ми момчето! Спомням си,че цял ден плаках, не казах на никого защо плача, заради филма,но не обясних точно защо, а всъщност бях сигурна,че майка ми би постъпила по абсолютно същия начин и плачех за себе си - от самосъжаление. Сега си спомних тази случка, е вече не може да ме разплаче, дори ми е малко смешно,чудя се как би реагирала майка ми ако й разкажа това?Сигурно ще ме обяви за луда.
|