Струва ми се, че би следвало да тръгнеш в по-различна посока от тази да търсиш училище за "добри деца", а именно да помогнеш на сина си да се впише в реалния живот. Предполагам, че не е ходил на детска градина и това ще му е първото съприкосновение с някакъв колектив. Навремето, в моето детство, детските градини не бяха чак толкова разпространени като форма и мен ме гледаше баба ми вкъщи. Имах си и една приятелка от същата кооперация, с която си играехме на двора. С нея всичко беше ок, но ако дойдеха други деца, аз изпадах в паника и моментално се прибирах вкъщи. Тъй като можех да чета и пиша от доста малка, реши се да тръгна на училище, току-що навършила 6 години /тогава се изискваше разрешение на министерството за такива случаи/. И още помня ужаса на първия учебен ден - аз се запънах с две ръце на входа на училището, обезумяла от страх, тъй като, видите ли, там има страшно много непознати деца... И ревнах от безпомощност. Никакъв проблем с материала, но куп проблеми с децата - бях на всичкото отгоре и най-ниската и като ни строяваха бях все на опашката, а зад мен вървяха най-високите момчета... И естествено с удоволствие ме настъпваха и аз си губех обувките, те ми се смееха и подиграваха, а аз ревях буквално всеки ден и всеки път като тръгвах на училище, треперех като лист. Тогава, не помня кой беше, при един разговор на тази тема с родителите ми, които се бяха видяли в чудо, беше казал - "така е като това дете го гледахте в саксия". Аз го чух и страшно се обидих, помня го обаче и до ден днешен и, въпреки че умирах от страх като всяка майка, още на 3 години изпратих сина си на градина. Не искам да си спомням за първите дни - не знам той колко е ревал там, но аз се издувах от рев вкъщи, убедена, че някой ще му направи нещо и се явявах първа да си го взема, успокоявях се чак като го видех жив и здрав. При това с ясното съзнание, че не реагирам като нормален човек. Но никога не му показах страховете си, които продължават и до днес, когато е вече пълнолетен, тъй като мисля, че е добре, особено за един мъж, да се научи да живее с другите, да се ориентира в средата си, да се очупи в нея /има рискове всякакви/ и да е в състояние да си живее сам живота. Лоша услуга би направила на детето си, което толкова обичаш, ако го изолираш от действителността, ако го направиш съзнателно неконкурентноспособен, ако го лишиш от развитие естествено и нормално, така както го е заложила природата у всеки един от нас. В израстването на един индивид има и добри, и лоши моменти, и е нужно той да е подготвен за тях - колкото по-рано се адаптира към естествените условия, толкова по-добре за него. Твоята история ми прилича на тази, разказана от Борис Виан в "Сърца за изтръгване" - ако имаш възможност, прочети я. Може би ще погледнеш нещата от друга страна.

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.