|
10/13/05 Четвъртък
Уф да му се не види. Легнах си в 2 а вече се събуждам. Чувам тежък неспокоен шум зад гърба ми – мъжа ми има кошмари. Случва му се от време на време. На кой ли не. Най лошо е че на мен дъха ми спира като го чувам как диша понякога. По-точно не диша. Опитва да поема въздух, но не стига до край, някак до средата и започва пак от начало – нещо като надуването на балон, който накрая се пръска, но в обратния случай – опитва, опитва, опитва, опитва да вдъхне поне 3-4 пъти и едва накрая успява. Малко страшничко за слушане. Обикновено го сръчквам в ребрата той се сърди, че го будя и двамата едва заспиваме сърдити. Знам точно какво ме чака когато той има кошмари. Обръщам се бързо и веднага осъзнавам, че този път кошмарите са истински и не само за него. Този път аз съм част от моя кошмар.
Никога не съм се замисляла над фразата “бере душа”, но това беше първото, което иззвъня в главата ми, когато се обърнах назад. Обърнати нагоре очни ябълки под трепкащи полупритворени клепачи, сковани челюсти ритмично опитващи да се отворят, стичаща се пяна от края на устата, лице изразяващо огромно страдание и усилие едновременно, покрито със ситни капчици пот, ръце стискащи с всесила завивката опитващи се да оттласкат тялото “нагоре” от нея......... Изведнъж се изпъна назад и омекна. Започна за хъхри дълбоко и равномерно като стара помпа. Ако ситуацията не бе така драматична бих казала грухти......................
Нямам много време за мислене. Не отговори на побутването – значи работа е много над възможностите ми. Обръщам го колкото можах полу по корем да не се задави от слюнката си и се стрелвам за телефона – 911. Обяснявам какво става през сълзи и делово затварям след като ми казват, че линейка и пожарна вече са известени. Тъпа патка – не съм им казала адреса. Звъня пак Жената ме успокоява, че колите вече са тръгнали. Продължавам паникьосано да го будя.а той продължава да пръхти като парен локомотив по върлото тежко и равномерно. Никакъв отговор. Виждам светлините на линейката през прозореца и казвам на диспечерката – кажи им да влизат – отворено е! Осъзнавам че съм гола. Придържам тялото с една ръка да не се обърне по гръб и откъсвам халата от закачалката. Вече чукат. Стрелвам се до врата и обратно в спалнята,
Вики се разплаква от нейната стая. Едвам изчаквам петтима непознати делово да нахлуят в спалнята ми и се стрелвам за Вики. Да се оправят. Аз и без това тук много не мога да помогна, но знам един който търси трескаво отговори в малката си главица на въпроси като. Какви са тия странни светлини там в тъмното, току под прозорците на стаята ми? Какво е това странно тропане от много хора наоколо?. И гласа на мама е странно тревожен!!!!!!!!!
Гушвам малкото топло телце и я отнасям в най далечната стая. “Боже пази ми я от Злото!!”Давам и големия Зайо с думите “Гушни Зайо аз ще ида да видя какво става” “Добре мами “ отвръща тя с великодушна всеразбираща усмивка.
Стрелвам се към спалнята ни, където лекаря се опитва да се ориентира в ситуацията и да влезе в контакт с мъжа ми – виждам до сега неуспешно. Разказвам му набързо, задъхано и накъсано какво се случи. Следват редовните въпроси за алкохол дрога или лекарства, проблеми, пристрастености. Разбирам колко малко знам за човека с който живея близо 5г. Хората понякога не споделят всичко със съпрузите си по разни причини – сериозни или глупави. Звъним на сестра му – мед сестрата – неуспешно. Звъня на другата – най-любимата му. Докторът все така неуспешно, но настойчиво го бута, опитвайки да събуди вече поне 15 мин. Скот пръхти като парен локомотив равномерно и сякаш съсредоточено все така далеч, далеч от всички нас.
Говоря с мъжа на Глория и набързо му обяснявам какво става и моля да говоря с нея. Нещо не разбира. Съсредоточавам се и обяснявам наново и моля да говоря с Глория. “Ама сега ли ?” сякаш учудено отвръща “Веднага глупак такъв !!” без малко да изтърся Отвръщам бързо NAW!! Тръсвам слушалката на един от всичките и се стрелвам обратно при Вики.
То милото лежи на леглото както съм го оставила, стиска Зайо и гледа в нищото. Добре че се сетих да пусна нощната лампа. Полягам до нея, гушкам я и я галя и спокойно обяснявам. “Помниш ли, че тати беше болен цял ден вчера? Даже спа с теб следобеда. Сега дойде лекар да го види. Разбираш ли?” Тя кима сериозна. “Сега ще отида да видя какво става там и пак ще дойда. ОК?” “ОК мами “ и пак великодушно въздиша.
Вън са дошли още хора – близо 15 души. Говорят сериозно и приглушено – като на погребение. Глория е дошла вече и говори с някакъв парамедик с големи тревожни очи. Лекарят още се опита настойчиво да влезе в контакт със Скот – безуспешно. Бърше челото си за кой ли път. Поглеждам въпросително стенния часовник а той истерично ми изкрещява “Вече половин час са тук!!!!!!!!” Поглеждам отчаяно Скот и виждам как лекаря сякаш го гъделичка по гърдите а той се дърпа назад, СВИВАЙКИ И ДВЕТЕ СИ РАМЕНЕ като капризно глезено дете – “Стигаааааааа!!!! Остави меееееее!!!! Спи ми сееееееееее!” Иде ми да скоча и да го разцелувам него лекаря, всички наоколо, да коленича и да кажа хлипайки “Благодаря ти боже – не е инсулт!”
Стрелвам се да видя Вики. “Сега моето момиче, малкото ми геройче ще отидем в болницата да види доктора как да излекува тати. ОК? Ще ида да видя какво става там ОК?” “ОК мами” и разбиращо въздиша.
Скот вече реагира на всяко побутване но само като “Остави ме на мира – спи ми се” Обсъждат как да го вкарат в линейката. Лекарят продължава да го бута. Изведнъж Скот става и с големи крачки забързано и съсредоточено се запътва към входната врата. Лекаря едвам го догонва подвивайки с облекчение. Тълпата се отдръпва пред двамата и наблюдават сякаш Господ е слязъл на земята. Скот се спира току зад вратата обръща се към ъгъла където си държим обувките и се изпикава като да е в една от двете ни тоалетни. “О боже!!” простенва лекаря закрива лице с ръка и се извръща. Другите навеждат глави също. Скот спокойно свършва и пак така забързано съсредоточен с големите си крачки прекосява безмълвната тълпа и се връща в леглото. Лекаря припва подире му. Явно вече ще играят Hard ball. Искам да отида при него, но един с натрапчив мирис на цигари непреклонно седи на пътя ми и упорито ми обяснява, че всичко ще е наред само да се успокоя. Отмества се едва когато са пренесли Скот на носилката и са го отвели.
Осъзнавам, че съм още по халат, а Вики по нощница. Пазаря се с Глория да ме чака за да карам след нея и хуквам да се обличам в празната вече къща. Грабвам документите си, дрехи за Вики, една топла парка, едва откривам портфейла му ииии фотоапарата – не дай боже за последна снимка.
Болницата е на сред полето на около 60 км от нас. Следвам светлините на Глория в тъмното и гъстата мъгла. В един момент се стряскам “Мили боже ами ако това не е нейната кола?” Предположих, че е нейната по формата, и че тръгна от къщи. Главата ми е подпалена от мисли, които ме ужасяват. “Как ще завърша къщата? Как ще се оправям с наемателите? Как ще работя? И най важното Как ще отгледам Вики без неговата помощ и присъствие?” Иде ми да вия, вместо това пускам някакъв диск. “Казано честно всичко ми е наред......” пропява Васко приемам го като знак. Пристигаме в Sara Bush Hospital и виждаме усмивка на облекчение озарява лицето на Скот – “Ето ги жена ми и дъщеря ми” Сестрата попълва формуляра и пита “Скот, знаеш ли къде се намираш?” Той гали Вики, а тя повече и не пита. “Welcome back honey I’m happy to see you with us again“ казвам и залепям целувка на облекчение на челото
Скенера на мозъка е добър. Другите изследвания също. Тръгваме си – ура. Леле боже срам голям мъжа ми е по тениска и гащи само – забравила съм да му взема дънки. Ужас. Сестрата услужливо донася едни хартиени. “Ще ги вземем ли?” питам го като си знам стоката. Ами по-добре да ги вземем ще струват ни поне $5 000. “Благодаря ти боже, че ми го върна” си казвам и няма сили да се зарадвам
Дават ми да подпиша някакви документи. “Кой ден е днес?” 13 Октомври четвъртък. Кой казва, че няма разлика дали е Четвъртък или Петък?
След кратък разговор с лекаря излиза и хипотетичната диагноза
Sleep Apnea
|
$5 000 paper pants
