Неприятно ми е да го отбелязвам, но при нас сравнително често се говори за смъртта, поне по-често, отколкото бих искала аз, да не кажа, че бих предпочела въобще да не се споменава, но нямам особен избор. Дъщеря ми е на шест и малко сега, но отдавна е наясно, че хората умират. При всякакви случаи стига до трагични заключения и се налага всяка болест и всеки удар да обяснявам подробно. Но никога не лъжа, съветвам те да не лъжеш и ти, защото децата помнят много и няма начин да избегнеш случай на разобличение, а тогава каквото и да кажеш, детето ще остане само с неговите си мисли за основа. Аз също съм казала, че като умрем се местим на друго място. И уж без да искам, усмихнато си спомням за един дядо, когото тя познава и който на нея досега й е единствения починал познат, не че помни ясно самия случай, но това е близък човек и тя вижда, че аз съм привързана, но не тъгувам и не се страхувам, смятам, че това е много важно. Децата (поне все още моята, а със сигурност като е по-малко - и твоето дете) имат доста абстрактно виждане за времето и като кажеш - мнооооого-много, то им е трудно да си представят такава далечина в години напред. Засега работи безотказно теорията, че човешкият живот е достатъчно дълъг и с татко й сме още прекалено млади, за да се сещаме даже за някакъв край. В нашия случай седи сериозно и въпросът с раждането на деца. Но оптимизмът, който влагам, когато се говори, е по-важен от някакво елементарно лъжене и действа. Щом понастоящем дъщеря ми е способна да обясни на друг човек виждането си за тия неща и да успокои сама тя другарче, напълно сериозна и спокойна, предполагам, че добре съм се държала. А и друго - никога не отказвай отговор с идеята, че човечо е още малък. По-скоро кажи, че е мноооого дълго за разказване и ако кажеш всичко, детенце ще забрави подробностите, затова искаш да кажеш кратичко колкото за представа, та да имате време и за друго. Ние сме така с физиката и химията, засега ми се гласува съгласие за кратки вариации и слава Богу, че иначе ще издъхна!

А, и във всички случаи на рев - аз лично НЕ забранявам да се плаче. Никога. Гушкам и това е. Ако ще за най-голямата глупост да е. Да се чувства спокойно детето да си го преживее. То самО си казва какво има. Ако усеща, че прави нещо лошо като се тревожи, няма да се чувства свободно да си поплаче, камо ли да пита и да се интересува.



- - - -
Сарказмът е братовчед на гнева.