А и друго си мислех... Когато сме деца си мислим, че родителите са длъжни да ни разбират, че това трябва да е нещо като даденост. Децата не си дават сметка, че родителите не са богове и че те също могат да правят грешки или да не намират правилния път към тях, да не успяват да се справят с всички предизвикателства, които се изправят пред тях... Така че разбирането, връзката родители - деца е двустранен процес и ако куца, вероятно и двете страни имат вина за това. Все пак си мисля, че когато децата са по-големи вече могат да разберат много неща и сами да потърсят правилния път към разрешаване на проблемите в общуването с родителите, а не да обвиняват само родителите. Но най-вече си мислех, че не трябва да се къса връзката. Тоест - не трябва човек да си казва - Те не ме разбират и затова аз няма да говоря с тях, защото това отдалечава и после може да се окаже, че родителите и децата са се отчуждили много един от друг... А пък тази връзка е много важна за цял живот и оставя отпечатък върху човека и върху по-нататъшния му избор и изобщо върху отношенията му с другите хора.
И другото, което си мислех - понякога изпитанията, които ни се изпречват трябва да ни научат на нещо, например какви ние самите не искаме да бъдем. Защото аз самата на моменти се хващам, че съм такава с дъщеря ми, каквато съм се заричала да не бъда...